Гея щеше да е властелин на планетата завинаги.
И всичко това — измърка богинята, — понеже майка ти бе алчна и те прокле с дара на прокълнатите богатства. Заспала, щях да имам нужда от още десетилетия, векове дори, преди да мога да съживя Алкионей сама. Но сега той ще се събуди. А след него и аз!
Хейзъл разбра с ужасяваща сигурност какво следва. Гея имаше нужда само от още едно нещо — доброволно направена жертва, душа, дадена на Алкионей, за да го пробуди. Майка й щеше да падне в ямата и да докосне адската спирала.
Алкионей щеше да я погълне.
— Хейзъл, върви — изправи се майка й на крака. — Тя ще те остави жива, но трябва да побързаш.
Хейзъл го вярваше. Това бе най-ужасното нещо. Гея щеше да уважи сделката, щеше да я остави жива.
За да може да види края на света, да знае, че тя го е причинила.
— Не — взе решение Хейзъл, — няма да стане.
Тя потъна навътре в душата си. Извика своя баща, господаря на отвъдното. Призова всички съкровища, които се криеха в тази огромна сурова земя.
Пещерата се разтърси.
Нефтът около спиралата на Алкионей забълбука, след което кипна и изригна като вулкан.
Не бъди глупава — предупреди я Гея, но Хейзъл долови загриженост в тона й. Може би дори страх. — Ще унищожиш и себе си за нищо. Майка ти така или иначе ще умре.
Хейзъл почти се предаде. Спомни си обещанието на баща си — че някой ден проклятието й ще бъде измито от потомък на Нептун. Беше й казал, че може да си има собствен кон. Може би странният жребец от хълмовете бе наречен за нея.
Но нищо от това нямаше да се случи, ако умреше сега. Никога повече нямаше да види Сами, нямаше да се завърне в Ню Орлиънс. Животът й щеше да се състои от тринайсет кратки, тежки години и да има нещастен завършек.
Срещна очите на майка си. И видя, че този път тя не изглежда тъжна или ядосана. Погледът й блестеше от гордост.
— Ти беше моят дар, Хейзъл — каза тя, — най-ценният дар. Бях глупава, задето исках още. — Тя целуна Хейзъл по челото и я прегърна.
Топлината й даде на Хейзъл смелостта да продължи. Щяха да умрат, но не като жертви на Гея. Хейзъл инстинктивно осъзна, че с това те ще отхвърлят силата й. Душите им щяха да отидат в Подземното царство, а Алкионей нямаше да се възправи. Не и сега.
Хейзъл призова последните остатъци от волята си. Въздухът се нажежи. Спиралата започна да потъва. Злато и скъпоценности се изстреляха от ямата с такава сила, че стените на пещерата се напукаха, а във въздуха захвърчаха каменни частици, които заудряха Хейзъл.
Спри! — извика Гея. — Не можеш да спреш съдбата. Ще успееш само да я забавиш. С няколко десетилетия. Половин век. Ще замениш ли живота си за това?
Хейзъл не отговори.
„Последната нощ“ — бе казал гарванът.
Ямата избухна. Подът се срина. Хейзъл потъна в прегръдките на майка си, в тъмнината, докато дробовете й се пълнеха с нефт.
А островът потъна в залива под вълните на морето.
XVIII. Хейзъл
— Хейзъл! — Франк разтърси ръцете й, изпаднал в паника. — Събуди се, хайде! Моля те!
Тя отвори очи. Нощното небе бе пълно със звезди. Светът не се люлееше около нея и така разбра, че вече не е в лодката. Лежеше върху твърда земя. Мечът и раницата й бяха до нея.
Бавно се изправи и веднага усети, че й се завива свят. Седяха на склон, гледащ към плажа. На трийсетина метра от тях океанът блестеше на лунната светлина. Вълните нежно миеха кърмата на заоралата в пясъка лодка. От дясната й страна, сгушена в края на склона, имаше сграда, подобна на малка църква, но с фар на върха. Фар за корабите, предположи Хейзъл. Зад тях поля от високи треви се люлееха от вятъра.
— Къде сме? — попита тя.
Франк въздъхна.
— Слава на боговете, че се събуди. Намираме се в Мендосино, на около двеста и петдесет километра от моста „Голдън гейт“.