— Вие сте слуги на Гея — предположи тя, колкото да удължи разговора. Може би Пърси и Франк не бяха далеч. Може би щяха да успеят да я намерят, издигната високо над полята. Съжали, че мечът й — за разлика от този на Пърси — не блестеше.
Човечето с жълта препаска изсъска:
— Ние сме карпои, духовете на зърното. Деца на Майката Земя, да! Помагаме й, откак се помним! Преди тъпите хора да ни култивират, бяхме диви. И отново ще бъдем! Пшеницата ще погуби всичко!
— Не, ръжта ще владее!
— Ечемикът над всички!
Другите се присъединиха, но всеки знаеше неговото си.
— Да. — Хейзъл с мъка преглътна погнусата си. — Значи ти, с жълтите… ъъъ… гащета, си Пшеничко.
— Мхм — кимна Пшеничко, — слез от шистата, момиче. Ще те заведем при армията на господарката. Ще ни се отплатят богато. А после ще те убият бавно!
— Звучи изкусително — отговори Хейзъл, — но не, благодаря.
— Ще ти дам пшеница — предложи Пшеничко, сякаш това бе добра сделка за живота й. — Толкова много пшеница!
Хейзъл се опита да премигне. Колко надалеч я бяха отвели? Колко време щеше да отнеме на приятелите й да я намерят? Карпоите ставаха все по-нахални, приближаваха скалата в групички от по двама или трима, драскаха по камъка, за да проверят дали той ще ги нарани.
— Преди да сляза — повиши глас тя, надявайки се да се чуе из цялото поле — може ли да ми обясните нещо. Вие сте духове на зърното, нали? Защо тогава не сте на страната на боговете? Не е ли Церера богиня на Земеделието?
— Зло име! — зави Ечемичко.
— Култивира ни! — оплака се Ръжко. — Кара ни да растем в редички! Позволява на хората да ни жънат! Пфу! Когато Гея отново стане господарка на света, ще растем диви и щастливи, да!
— Ясно — кимна Хейзъл. — Значи тази армия, в която ме водите в замяна на пшеница…
— Може и ечемик — предложи щедро Ечемичко.
— Супер — съгласи се Хейзъл, — та къде, казвате, е тази армия?
— Отвъд могилата! — плесна с ръце Ръжко. — Майката Земя ни каза: „Намерете дъщерята на Плутон, която е отново жива. Не я убивайте, а само ми я доведете, за да я измъчвам лично.“ Гигантът Полибот ще ни възнагради щедро в замяна на живота ти. След това ще продължи на юг и ще унищожи римляните. Ние не можем да бъдем убити, не. Но ти можеш, да.
— Всичко това е прекрасно — опита се да звучи въодушевено Хейзъл. Не бе лесно, предвид това, че Гея й бе замислила специално отмъщение.
— Вие не можете да бъдете убити, защото Алкионей е пленил Смъртта, нали?
— Точно! — доволно каза Ечемичко.
— И го държат окован в Аляска — каза Хейзъл. — Къде, по-точно, казахте?
Ръжко понечи да отговори, но Пшеничко полетя към него и го събори. Карпоите се сбиха помежду си, разпадайки се в облаци зърна. Хейзъл се изкуши да избяга в суматохата, но тогава Пшеничко отново се изправи, хванал Ръжко.
— Стига! — извика той на останалите. — Не разрешаваме многозърнени битки!
Карпоите отново придобиха своя вид на хищни дебели ангелчета.
Пшеничко избута Ръжко настрана.
— Много си ми умничка — каза той на Хейзъл. — Опита се да ни подмамиш, за да издадем тайните си. Но ти никога не ще намериш леговището на Алкионей!
— Вече знам къде е — каза тя с мнимо самочувствие. — На остров в Залива на Въскресението.
— Ха! — излая Пшеничко. — Това място потъна под вълните много отдавна. Би трябвало да го помниш, защото Гея определено си го спомня! Понеже ти прецака плана й, тя трябваше отново да заспи. Десетилетия и десетилетия! Но Алкионей се надигна в тъмните времена!
— Осемдесетте години! — съгласи се Ечемичко. — Ужасни, ужасни времена!
— Дааа — съгласи се Пшеничко, — а нашата господарка още спи! Алкионей бе принуден да чака, да планира. Чак сега Гея се размърда. Но тя те помни, помни те и нейният син!
Сорго се изхили злобно.
— Никога не ще намериш затвора на Танатос! Цяла Аляска е дом на гиганта! Може да държи Смъртта където си иска! Ще трябва да търсите години наред, за да го намерите, а на тъпия ви лагер му остават броени дни. По-добре се предай и ще ти дадем много зърно.
Мечът натежа в ръката на Хейзъл. Тя се боеше от завръщането си в Аляска, но поне бе имала идея къде да търси Танатос. Беше предположила, че островът, на който бе умряла, не е бил унищожен напълно или се е издигнал отново с пробуждането на Алкионей. Надявала се бе, че базата на врага отново ще е там. Но ако островът наистина бе потънал, нямаше представа къде да търси гиганта. Аляска беше огромна. Можеха да я обикалят с години и никога да не го намерят.