— Дааа! — каза Пшеничко, доловил отчаянието й. — Предай се!
Хейзъл стисна своята спата.
— Никога! — тя извиси глас, надявайки се приятелите й да я чуят. — Ако трябва да ви унищожа всичките, ще го направя. Аз съм дъщерята на Плутон!
Но карпоите приближаваха. Те сграбчиха скалата, съскайки, все едно тя ги изгаря, но започнаха да се катерят по нея.
— Сега ще умреш — обеща й Пшеничко, оголвайки зъбите си, — ще изпиташ гнева на зърното!
И тогава се чу съскащ звук. Усмивката на Пшеничко замръзна. Той погледна към златната стрела, забила се в гърдите му.
Сетне се разпадна на парчета зрънчо.
XX. Хейзъл
За миг Хейзъл бе точно толкова изненадана, колкото и карпоите. След това Франк и Пърси изскочиха на полето и започнаха да изтребват зловещите зърнени човечета. Франк прониза със стрела Ечемичко, който се разпадна на семенца. Пърси прокара Въртоп през Ръжко и се хвърли срещу Просотко и Овесчо. Хейзъл скочи от скалата и се присъедини към битката.
След няколко минути от карпоите бяха останали само семенца и разнообразни зърнени закуски. Пшеничко започна да се съживява, но тогава Пърси извади запалка и щракна с нея.
— Пробвай се — предупреди той — и ще подпаля цялото поле. Стой си мъртъв. Стой далеч от нас или тревата ще си го получи.
Франк направи гримаса, все едно огънят го ужасява. Хейзъл не разбираше защо, но все пак извика на зърнените купчини.
— Ще го направи! Той е луд!
Останките на карпоите се пръснаха с вятъра. Франк се покатери на скалата и ги изпрати с поглед.
Пърси угаси запалката и се ухили на Хейзъл.
— Добре, че се развика. Иначе нямаше да те намерим. Как ги удържа толкова дълго?
— Благодарение на шистата — посочи тя скалата.
— Моля?
— Хора — извика Франк от върха на скалата, — трябва да видите това!
Пърси и Хейзъл се покатериха до него. Хейзъл си пое рязко въздух, като видя какво има пред тях.
— Пърси, угаси светлината. Махни меча си!
Той докосна върха му и Въртоп отново се превърна в химикалка.
Под тях маршируваше цяла армия.
Полето се спускаше в плитка клисура, където селският път се разделяше на север и на юг. От другата му страна тревисти хълмове се простираха, докъдето поглед стигаше. Нямаше никакви следи от цивилизация, с изключение на малко магазинче в подножието на най-близкия хълм.
Цялата клисура гъмжеше от чудовища — колона подир колона маршируваше на юг. Бяха толкова много и толкова близо, че Хейзъл се изуми от това, че не бяха чули виковете й.
Тя, Франк и Пърси се приведоха на върха на скалата и загледаха невярващо как няколко огромни космати хуманоида преминават наблизо. Бяха облечени в кожи и останки от доспехи. Приличаха на пещерни хора, но имаха по шест ръце — по три от всяка страна. Сякаш бяха произлезли от насекоми.
— Гегении — прошепна Хейзъл, — земеродни!
— И преди ли си се изправяла срещу тях? — попита Пърси.
— Само съм ги чувала в часовете за чудовища — поклати глава тя. Никога не бе харесвала часа за чудовищата, Плиний Стари и останалите древни автори, които описваха прочутите изчадия от границите на Римската империя. Хейзъл вярваше в чудовища, но някои от описанията бяха толкова нелепи, че й се сториха плод на абсурдни слухове.
Но сега пред нея имаше цяла армия от тези слухове.
— Земеродните се изправили срещу Аргонавтите — прошепна тя, — а зад тях има…
— Кентаври — ахна Пърси, — но това не е редно. Те са от добрите.
Франк поклати глава.
— Нас друго ни учеха в лагера. Кентаврите са луди, винаги пияни и готови да убият някой герой.
Хейзъл гледаше как полуконете минават покрай нея. Те бяха хора от кръста нагоре, а надолу представляваха светлокафяви коне. Бяха облечени във варварски брони от кожа и бронз и въоръжени с копия и прашки. Отдалеч на Хейзъл й се стори, че имат и шлемове на викинги. Но после разбра, че от рошавите им коси излизат истински рога.
— Кентаврите имаха ли бичи рога? — попита тя.
— Може би са специална порода — предположи Франк. — Дай да не ги питаме.
Пърси погледна още по-надолу по пътя и лицето му пребледня.