Франк захвърли останките от своя догарящ лък и затича към верандата. Пърси и Хейзъл го издърпаха на стълбите. Когато Франк се обърна, видя как трите змии кръжат напред-назад из тревата и унищожават растителността на хълма с отровното си докосване. Очевидно не можеха да приближат магазина повече, но това не успокои Франк особено. Останал беше без лък.
— Никога няма да се измъкнем оттук — заяви той нещастно.
— Тогава по-добре да влезем. — Хейзъл посочи към ръкописно изписания знак на вратата: ПОЛЕЗНИ БИОХРАНИ „ДЪГА“.
Франк нямаше идея какво означава това, но звучеше по-добре от: ОГНЕДИШАЩИ ОТРОВНИ ЗМИИ.
Затова последва приятелите си вътре.
Щом минаха през прага, светнаха лампи. Чу се музика от флейта, все едно бяха попаднали в цирк. Щандове с ядки и сушени плодове опасваха широки пътеки. Имаше също кошници с ябълки и кошове за дрехи, пълни с пъстри хипарски ризи и полупрозрачни рокли като за феи. Таванът бе покрит с вятърни камбанки. По стените, върху стъклени рафтове, бяха наредени кристални топки, кухи минерали, талисмани против уроки и други странни предмети. Някъде явно бе запалено благовоние, защото миришеше на подпален букет цветя.
— Магазин на гадателка? — предположи Франк.
— Надявам се, че не — промърмори Хейзъл.
Пърси се облегна на нея. Изглеждаше по-зле отвсякога, сякаш внезапно го бе връхлетял грип. Лицето му блестеше от пот.
— Трябва да седна — промълви той. — И… малко вода…
— Да — каза Франк, — ще ти намерим местенце да си починеш.
Подът изскърца под петите им. Франк мина покрай два фонтана, изобразяващи Нептун.
Едно момиче се появи иззад кашони с овесени ядки.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Франк отскочи назад и събори единия от фонтаните. Каменна статуя на Нептун падна и се счупи на пода. Главата на морския бог се откачи и водата запръска от врата му, намокряйки купчина чанти.
— Извинявайте! — Франк се наведе да почисти и едва не намушка момичето с копието си.
— Аа! — извика тя. — Стой! Всичко е наред!
Франк бавно се изправи, стараейки се да не чупи нищо повече. Хейзъл изглеждаше уплашена до смърт. Пърси погледна обезглавената статуя на баща си и като че ли позеленя.
Момичето плесна с ръце. Фонтанът се разпадна в мъгла, а водата изчезна.
След което се обърна към Франк.
— Наистина няма проблем. Фонтаните с Нептун и без това изглеждат много сърдити. Дразнят ме.
Тя напомни на Франк за колежанките, които се катереха в парка „Лин Каньон“ зад дома на баба му. Беше ниска и здрава, с ботуши, къси панталони и яркожълта тениска, на която пишеше: „Полезни биохрани ДЪГА“. Изглеждаше млада, но косата й бе снежнобяла, залепнала за скалпа й като черупка на огромно варено яйце.
Франк се опита да каже нещо, но очите на момичето го разсейваха. Ирисите й сменяха цвета си от сив на черен и бял.
— Ъъ — успя да каже той, — съжалявам за фонтана. Просто…
— Знам! — каза момичето. — Просто разглеждахте. Няма проблем. Героите са добре дошли тук. Разглеждайте си спокойно. Не сте като онези противни чудовища. Те никога не купуват нищо, само ползват тоалетната! — Тя изсумтя и в очите й проблеснаха мълнии.
Франк погледна към Хейзъл, чудейки се дали не му се привиждат разни работи. Но Хейзъл също изглеждаше изненадана.
От края на магазина се чу женски глас:
— Стрижке! Не плаши клиентите, ако обичаш. По-добре ги доведи при мен.
— Името ти е Стрижка? — попита Хейзъл.
Момичето се засмя.
— Е, на езика на небюлите всъщност е… — Тя нададе серия звуци като от гръмотевица и вятър, които напомниха на Франк за буря, последвана от студ.
— Но вие може да ме наричате Стрижка.
— Небюла — замаян каза Пърси, — облачна нимфа.
Стрижка грейна.
— Този ми харесва! Обикновено никой не е чувал за облачните нимфи. Но, богове! Миличък, ти не изглеждаш никак добре! Хайде, елате. Шефката ще ви се зарадва и ще помогне на приятеля ви.
Стрижка ги поведе през магазина, минавайки покрай щандове с различни зеленчуци и плодове — кивита, лотоси, нарове, дори патладжани. В края на магазина, зад старомодна каса, стоеше смугла жена на средна възраст с дълга черна коса, очила, закрепени на носа, и риза, на която пишеше: „Богинята живее!“.
Носеше кехлибарена огърлица и тюркоазени пръстени. Ухаеше на рози.
Изглеждаше дружелюбна, но нещо във вида й разстрои много Франк. Той едва не заплака. Отне му малко време да осъзнае защо, но начинът, по който се усмихваше, по който килваше главата си, топлите й кафяви очи — всичко това му напомняше за майка му.