— Хей, бих платил да видя това — каза Франк, — ъъ, имам предвид изражението й. Не… баните.
— Франк! — лицето на Хейзъл поаленя, все едно се задушава. Беше старомодно, но някак сладко. — Така или иначе, съобщих на Рейна за армията, но както каза Пърси, тя вече знаеше. Нещата не са се променили особено. Тя се опитва да подсили защитата, но ако не освободим Смъртта и не се върнем с орела…
— Лагерът няма да може да удържи тази армия — довърши Франк вместо нея. — Не и без чужда помощ.
После продължиха да пътуват в тишина.
А Пърси не спираше да мисли за циклопите и кентаврите. И за Анабет, за сатира Гроувър и за огромния боен кораб, който се строеше в съня му.
„Дошъл си отнякъде“ — бе казала Рейна.
На Пърси му се искаше да знае откъде. Да извика помощ. Лагер „Юпитер“ не трябваше да се изправя сам срещу гигантите. Някъде там трябваше да има съюзници.
Намести мънистата на гердана си, табелката за пробацио и сребърния пръстен, даден му от Рейна. Може би в Сиатъл щеше да успее да се свърже със сестра й, Хила. Тя можеше да помогне. Ако първо не го убиеше, разбира се.
След няколко часа управление на лодката клепачите на Пърси натежаха. Уплаши се да не припадне от изтощение, когато откри спасението. Една косатка се появи до лодката и Пърси я заговори телепатично.
Не беше съвсем разговор, но прозвуча горе-долу така:
— Можеш ли да ни изтеглиш на север, колкото се може по-близо до Портланд?
— Аз ям тюлени — отговори дружелюбно косатката. — Вие тюлени ли сте?
— Не — призна Пърси, — но имам тофу с вкус на говеждо, искаш ли?
Косатката потрепера.
— Обещай ми, че няма да ми даваш от него, и ще ви изтегля на север.
— Дадено.
Скоро Пърси направи юзда от въжето в лодката и я върза за горната част на косатката. Китът убиец ги откара на север и — по настояване на Хейзъл и Франк — Пърси легна да спи.
Сънищата му както винаги бяха хаотични и страшни.
Видя се на планината Тамалпайс, на север от Сан Франциско, в битка пред старата крепост на титаните. Но в това нямаше смисъл. Той не бе придружавал римляните по време на тяхната атака. И все пак видя всичко ясно — титан в броня, Анабет и още две момичета, които се бореха рамо до рамо с Пърси. Едно от тях загина. Пърси коленичи до нея, а тя се превърна в съзвездие.
После видя бойния кораб в сухия пристан. Главата на бронзовия дракон блестеше на утринната светлина. Такелажът и въоръжението бяха готови, но нещо не беше наред. На палубата имаше отворен шлюз, а някакъв двигател пушеше. Момче с къдрава черна коса ругаеше, докато блъскаше по двигателя с гаечен ключ.
Двама герои застанаха до него. Лицата им бяха разтревожени. Първият от тях бе тийнейджър с късо подстригана руса коса. Другият бе момиче с дълга тъмна коса.
— Даваш си сметка, че идва слънцестоенето — каза момичето. — Трябваше да заминем днес.
— Зная! — Къдравият механик удари по двигателя още няколко пъти. — Може да са ракетните двигатели или боговете знаят какво! А може боговете да нямат нищо общо. Може би Гея ни пречи отново. Не зная!
— Още колко време ти трябва? — попита русото момче.
— Два, три дни?
— Те може и да нямат толкова — предупреди момичето.
Нещо прошепна на Пърси, че тя има предвид лагер „Юпитер“. Тогава картината се промени отново. Видя момче, което тича заедно с кучето си по златистите хълмове на Калифорния. Но когато образът се проясни, Пърси видя, че това не е момче. Беше циклоп с прокъсани джинси и фланелка. А кучето бе огромна планина от козина — голямо колкото носорог. Циклопът носеше огромна тояга на раменете си, но Пърси чувстваше, че не му е враг. Той повтаряше името му, наричаше го… „братко“?
— Миризмата се отдалечава — оплака се циклопът на кучето, — защо се отдалечава?
БАУ! — излая кучето и сънят на Пърси се смени отново.
Видя планинска верига от заснежени планини, толкова високи, че пробиваха облаците. В сенките на скалите се появи спящото лице на Гея.
Толкова ценна пионка — каза тя меко. — Не бой се, Пърси Джаксън. Ела на север. Приятелите ти ще умрат наистина, но теб ще опазя жив. Имам големи планове, които ти ще изпълниш!