В долината зад планините се простираше огромно заледено поле. Краят му стигаше морето, където се спускаше на десетки метри. Парчета лед непрекъснато падаха във водата. На върха на ледения глетчер имаше лагер на легионери — палатки, ров, кули, казарми. Напомняше лагер „Юпитер“, но бе три пъти по-голям от него. На кръстопътя пред принципията стоеше фигура в тъмна роба, прикована към леда. Погледът на Пърси профуча покрай нея и го отведе в командния щаб. Там, в сумрака, стоеше гигант, по-огромен дори от Полибот.
Златната му кожа блестеше, а зад него стояха разкъсаните замръзнали знамена на римски легион. Сред тях имаше и огромен златен орел, разперил криле.
„Очакваме те — гръмна гласът на гиганта. — Докато пълзиш на север, търсейки ме, армиите ми ще унищожат безценните ти лагери — първо римския, а после и другия. Не можеш да спечелиш, геройче.“
Пърси се събуди. По лицето му капеше дъжд. Всичко бе сиво и студено.
— А мислех, че аз спя дълбоко — каза Хейзъл. — Добре дошъл в Портланд.
Пърси се изправи в седнало положение и премигна. Сцената около него бе толкова различна от тези в съня му, че не бе сигурен дали е истинска. „Пакс“ плаваше по водите на черна като стомана река, пресичаща града. Тежки облаци бяха надвиснали по небето. Студеният дъжд бе толкова лек, че изглеждаше като окачен във въздуха. От лявата страна на Пърси имаше редица складове и железопътни релси. Отдясно имаше почти симпатични на вид високи сгради, разположени между водите на реката и редица хълмове, покрити от мъгла.
Пърси потърка очи, за да прогони съня от тях.
— Как стигнахме дотук?
Франк го погледна, сякаш искаше да каже: „Няма да ми повярваш“.
— Косатката ни отведе чак до река Колумбия. Там предаде юздата на две триметрови есетри.
На Пърси му се стори, че Франк казва „сестри“ и си представи как две медицински сестри с маски теглят лодката нагоре по течението. После разбра, че става дума за рибите есетри. Беше доволен от това, че си е замълчал. Обратното щеше да е голям срам, като се имаше предвид, че е син на морския бог.
— Есетрите — продължи Франк — ни теглиха доста време. Хейзъл и аз се редувахме да спим. После стигнахме до една река…
— Уиламет — помогна му Хейзъл.
— Точно — каза Франк, — а след това лодката сякаш взе да се управлява сама и ни отведе дотук. Добре ли спа?
Докато „Пакс“ плаваше на юг, Пърси им разказа за сънищата си. Той се опита да подчертае положителното — че боен кораб може би идва да помогне на лагер „Юпитер“. Че дружелюбен циклоп го търси с помощта на гигантско куче. Но не спомена това, което му бе казала Гея. Че приятелите му ще умрат.
Когато описа римския лагер на леда, Хейзъл се притесни.
— Значи Алкионей е застанал върху глетчер — каза тя, — но това не ни помага особено. В Аляска има стотици глетчери.
Пърси кимна.
— Може би този пророк Финий ще ни каже за кой точно става дума.
Лодката сама се закотви до пристана. Тримата герои погледнаха към сградите на мъгливия Портланд.
Франк избърса косата си от водата.
— Значи трябва да намерим слепец в дъжда — каза Франк. — Супер.
XXVI. Пърси
Не беше толкова трудно, колкото си мислеха. Крясъците и косачката помогнаха.
Бяха взели леки шушлекови якета с припасите си, така че се навлякоха с тях, за да се предпазят от дъжда, и минаха покрай няколко блока през, в общи линии, пусти улици. Този път Пърси постъпи разумно и взе повечето от припасите от лодката. Дори натъпка тофуто в джоба на палтото си, в случай че отново му се наложеше да шантажира някоя косатка.
Видяха няколко велосипедисти по пътя и няколко бездомници, свити по входовете, но като цяло портландци се бяха покрили по домовете си.
Докато слизаха по улица „Глисън“, Пърси погледна с копнеж към хората, наслаждаващи се на кафе и закуски. Тъкмо се канеше да предложи да спрат да хапнат, когато глас в края на улицата кресна:
— НА ТИ, КОКОШКО СМОТАНА! — После се чу форсирането на малък двигател и истеричко кудкудякане.
Пърси погледна към приятелите си.
— Мислите ли…?
— Вероятно да — съгласи се Франк.
И те се спуснаха в посоката на звуците.
Когато свиха покрай поредния блок, се намериха насред голям открит паркинг с дървета по тротоарите и паркирани в редици камиони с храна, които гледаха към околните улици. Пърси бе виждал камиони за храна и преди, но не и толкова много на едно място. Някои бяха прости метални кутии на колела с навес и плот за клиентите. Други бяха боядисани в синьо, лилаво или дори на петна, с големи реклами, шарени менюта и дори маси на самообслужване. Един от камионите предлагаше такос с корейска и бразилска храна — смес, която звучеше като строго секретна тайна за ядрен синтез. Друг предлагаше суши на клечка, а трети — сандвичи с пържен сладолед. Миризмата беше невероятна — няколко различни кухни работеха едновременно.