Стомахът на Пърси изкъркори. Някои от колите за храна бяха отворени, но продавачи не се виждаха. Можеха да вземат каквото си искат. Сандвичът с пържен сладолед звучеше много по-добре от пълнозърнестия хляб на Ирида, например.
За нещастие обаче около кухните ставаха и други неща освен готвенето. В центъра на площада, зад камионите с храна, тичаше стар човек в хавлия с косачка в ръка. Той крещеше нещо на ято пернати жени, които се опитваха да откраднат храната от масата му.
— Харпии! — възкликна Хейзъл. — Това означава, че…
— Това е Финий — довърши Франк.
Затичаха се по улицата и се промъкнаха между камиона с бразилска и корейска храна и щанда за бурито с китайски яйца.
Гледката зад камионите не пробуждаше апетита им за разлика от тази пред тях. Имаше купчини пластмасови опаковки, смачкани кутийки от напитки и купчини престилки, смесени с хавлиени кърпи. Самият паркинг не беше нищо повече от напукан асфалт, по който бяха поникнали плевели. В центъра му имаше маса за пикник, отрупана с храна от различните камиони.
Човекът с хавлията бе стар и шишкав. Оплешивял бе почти напълно — само темето му бе опасано от щръкнала бяла коса. По челото му имаше белези, а хавлията му бе опръскана с кетчуп. Той се препъваше в розови чехли с плюшени зайчета и размахваше косачката си към половин дузина харпии, които кръжаха над масата за пикник.
Старецът очевидно бе сляп. Очите му бяха млечнобели и той обикновено не улучваше харпиите, но все пак успяваше да ги държи настрана.
— Назад, проклети кокошки такива! — кресна им той.
Пърси не знаеше защо, но имаше смътното усещане, че харпиите трябва да са пълнички. Тези обаче не бяха. С изпитите си лица и хлътнали очи изглеждаха така, сякаш гладуват. Телата им бяха покрити с проскубани пера, а крилете им завършваха с тънки немощни ръчички. Носеха платнени торби вместо рокли, а когато се спускаха към храната, изглеждаха повече отчаяни, отколкото настървени.
На Пърси му стана жал за тях.
Рррррррррр! Старецът завъртя косачката и облиза с нея крилото на една от харпиите. Създанието изпищя от болка и отлетя. От него започнаха да капят жълти пера.
Друга харпия започна да кръжи по-високо от останалите. Тя бе по-малка от тях и изглеждаше по-млада. Перата й бяха яркочервени.
Тя внимателно зачака и когато старецът се обърна с гръб към нея, се спусна към масата. Сграбчи едно бурито с ноктестия си крак, но преди да успее да избяга, старецът завъртя косачката и я удари по гърба с такава сила, че дори Пърси изохка. Харпията изпищя, изпусна буритото и отлетя.
— Спрете! — извика Пърси.
Харпиите го разбраха погрешно. Те погледнаха към тримата герои и незабавно избягаха. Повечето от тях кацнаха по дърветата наоколо и загледаха тъжно към масата за пикник. Червената, която бе ранена в гърба, отлетя надолу по улица „Глисън“, махайки несигурно с криле, и се скри от погледа им.
— Ха! — триумфиращо извика слепецът и изгаси косачката си. Сетне се обърна ухилен към Пърси. — Благодаря ви, странници! Оценявам високо вашата помощ!
Пърси преглътна яда си. Не бе искал да помага на стареца, но си спомни, че той им трябва за информация.
— Ъъ, добре. — Той приближи стареца, следейки с едно око косачката му. — Аз съм Пърси Джаксън, а това са…
— Полубогове! — извика старецът. — Винаги ги надушвам.
Хейзъл се намръщи.
— Толкова ли лошо миришем?
— Разбира се, че не — засмя се старецът. — Но ще се изненадаш колко остри стават сетивата на човек, след като ослепее. Аз съм Финий, а вие… чакайте. Не ми казвайте.
Той протегна ръка към лицето на Пърси и му бръкна в очите.
— Ау! — оплака се момчето.
— Син на Нептун — възкликна Финий. — Надуших океана в теб, Пърси Джаксън. Трябва да знаеш, че аз също съм син на Нептун.
— Ами… добре. — Пърси потърка очи. Такъв му бил късметът — да е роднина на това противно старче. Надяваше се, че синовете на Нептун не споделят обща съдба. Но ето, вече носеше мъжката аксесоарна чанта. Сега видя, че тепърва го очакват хавлията и розовите пантофи със зайци. Накрая оставаше да хване косачката и да започне да преследва кокошки с нея…