— Аз и на него съм сърдит — съгласи се Финий, — но всяко нещо с времето си. Гея ще накаже боговете така, както подобава. Те и без това се справят много зле с управлението на света. Засега обаче се наслаждавам на Портланд. Смъртните не ме забелязват. Мислят, че съм обикновено старче, което се забавлява, като плаши гълъбите!
Хейзъл приближи пророка.
— Ти си отвратителен! — каза тя на Финий. — Мястото ти е в Полята на мъченията!
Финий изсъска.
— Да си поговорим като мъртъвци тогава, а? Голяма уста имаш за някой, който носи отговорност за всичко станало досега. От теб започна всичко. Ако не беше ти, Алкионей изобщо нямаше да е жив.
Хейзъл се олюля.
— Хейзъл? — ококори се Франк. — За какво говори той?
— Ха! — изсмя се Финий. — Скоро ще разбереш, Франк Занг. Ще видим тогава дали ще обичаш толкова сладкото си гадже. Но вие сте дошли за друго, нали? Искате да откриете Танатос. Той е пленник в леговището на Алкионей. Мога да ви кажа къде е. Разбира се, че мога. Но най-напред трябва да ми направите услуга.
— Забрави — сряза го Хейзъл. — Ти работиш за врага. Би трябвало да те върнем в отвъдното.
— Може да опитате — усмихна се студено Финий, — но се съмнявам, че ще остана мъртъв задълго. Виждате ли, Гея ми показа обратния път за насам. И сега, когато Танатос го няма, никой не може да ме задържи там! Освен това, ако ме убиете, тайните ми заминават с мен на оня свят.
Пърси се изкуши да позволи на Хейзъл да използва меча си. На него също му идеше да удуши стареца с голи ръце.
Но спасението на лагер „Юпитер“ е по-важно — припомни си той. Спомни си как Алкионей му се подиграва в сънищата му. Ако изгубеха много време в Аляска в търсене на бърлогата на гиганта, армиите на Гея щяха да унищожат римляните… и старите приятели на Пърси, където и да бяха те.
Той стисна зъби.
— Каква е услугата?
Финий облиза алчно устни.
— Има една харпия, която е по-бърза от останалите.
— Червената — предположи Пърси.
— Аз съм сляп! Не познавам цветовете! — оплака се старецът. — Но така или иначе, тя е единствената, която ми създава проблема. Хитруша е тя, напада отделно от другите. Тези ми останаха от нея… — Той посочи белезите на челото си. — Хванете ми тази харпия — каза той. — Доведете ми я. Искам да я вържа, за да я държа… както се казва, под око. Харпиите мразят да ги връзват. Това им причинява ужасна болка. О, да, това ще ми хареса. Може дори да я храня, за да издържи по-дълго.
Пърси погледна към приятелите си. Споразумяха се негласно — никога нямаше да помогнат на този зловещ старец. Но от друга страна, имаха нужда от информацията.
Имаха нужда от план Б.
— О, обмислете го, поговорете — каза спокойно Финий. — Не ми пука. Но помнете едно: без моята помощ ще се провалите. Всички, които обичате на този свят, ще умрат. А сега вървете. Доведете ми харпията!
XXVII. Пърси
— Ще ни трябва малко от храната ти. — Пърси заобиколи дебелия старец и взе малко ядене от масата за пикник — покрита купа с тайландска юфка със сос и сирене и цилиндричен сладкиш, който приличаше на хибрид между бурито и канелено руло. Преди да се изнерви дотолкова, че да размаже сладкиша в лицето на Финий, той каза: — Хайде, хора! — и поведе приятелите си настрана от паркинга.
Спряха на средата на улицата. Пърси си пое дълбоко въздух, в опит да се успокои. Дъждът бе намалял и сега едвам ръмеше. Студената мъгла приятно разхлаждаше лицето му.
— Този човек — започна Хейзъл и удари пейката на една автобусна спирка — трябва да умре. Отново.
В дъжда бе трудно да се прецени, но тя изглеждаше така, сякаш се опитва да преглътне сълзите си. Дългата й къдрава коса бе залепнала по лицето. На фона на сивата светлина златистите й очи изглеждаха повече като оловни.
Пърси си спомни колко самоуверено се бе държала при първата им среща — овладявайки ситуацията с горгоните, превеждайки го на безопасно място. Беше го успокоила в храма на Нептун и го бе накарала да се почувства добре дошъл в лагера.
Сега му се искаше да й върне услугата, но не знаеше как. Изглеждаше изгубена, несигурна и ужасно потисната.
Пърси не бе изненадан от това, че се е завърнала от отвъдното. Подозираше това от известно време — начина, по който избягваше да говори за миналото си, тайнственото поведение на Нико ди Анджело.
Но това не променяше начина, по който Пърси гледаше на нея. Тя изглеждаше… жива. Едно обикновено момиче, добро дете, което заслужаваше да порасне и да има бъдеще. Не беше немъртво чудовище.