— Ела ли се казваш?
— Ела. Aella. Харпия. На английски. На латински. Ела не обича сирене. — Каза всичко това, без да си поема въздух или да ги поглежда. Ръцете й продължаваха да сграбчват ту косата, ту роклята, направена от торба, ту капките дъжд. Всичко, което се движеше.
По-бързо, отколкото Пърси можеше да мигне, тя се спусна, сграбчи канеленото бурито и отново кацна на слона.
— Богове, бързичка е! — извика Хейзъл.
— Или е прекалила с кафето — предположи Франк.
Ела подуши рулото. Тя подскочи на ръба и потрепера, грачейки така, сякаш умира.
— Канелата е добра за харпиите — обяви тя. — Вкусна.
Започна да се храни, но по-големите харпии се спуснаха към нея. Преди Пърси да успее да реагира, те заблъскаха Ела с криле и откраднаха буритото.
— Неее! — Ела се опита да се скрие под крилата си, докато сестрите й я блъскаха с нокти.
— Неее — продължи да стене тя, — неее!
— Стига! — извика Пърси. Той и приятелите му й се притекоха на помощ, но бе късно. Една голяма жълта харпия докопа рулото и цялото ято се пръсна, оставяйки Ела да трепери самичка на върха на слона.
Хейзъл докосна харпията по крака.
— Толкова съжалявам. Добре ли си.
Ела подаде глава изпод крилото си. Продължаваше да трепери. Както бе изгърбена, Пърси можа да види кървавата драскотина на гърба й, където Финий я бе ударил с косачката. Тя оправи перата си, изваждайки от тях боклуци.
— Мъничка Ела — ядосано каза тя, — мъничка и слабичка. Остава без канела. Само със сирене.
Франк погледна към улицата, където другите харпии бяха кацнали върху един явор и разкъсваха буритото на парченца.
— Ще ти вземем нещо друго — обеща той.
Пърси погледна към юфката. Осъзна, че Ела е различна дори за харпия. Но след като видя как я тормозят, бе сигурен в едно — че ще намери начин да й помогне.
— Ела — каза той, — искам да станем приятели. Ще ти намерим още храна, но…
— „Приятели“ — прекъсна го Ела, — десет сезона. От 1994 до 2004. — Тя погледна крадешком към Пърси, сетне се зазяпа в небето и започна да рецитира на облаците: На тримата големи потомък ще е той, що стигне ли шестнайсет, без да падне в бой… Шестнайсет. Ти си на шестнайсет. Страница шестнайсет от „Майсторлъкът на френската кухня“. Съставки: бекон, масло…
Ушите на Пърси започнаха да бучат. Почувства се замаян, все едно се е гмурнал дълбоко под вода и отново е излязъл.
— Ела… какво каза преди малко?
— Бекон. — Тя хвана една капка дъжд от въздуха. — Масло.
— Не, преди това. Тези стихове… познавам ги.
Хейзъл, която стоеше до него, потръпна.
— Звучат познати като… знам ли… като пророчество — предположи тя. — Може би е нещо, което си чул от Финий.
При споменаването на това име Ела изкудкудяка уплашено и отлетя.
— Чакай! — извика й Хейзъл. — Не исках… богове, колко съм глупава.
— Всичко е наред — успокои я Франк. — Виж!
Ела не летеше толкова бързо. Тя стигна до върха на триетажна сграда от червени тухли и се скри зад покрива й. Едно червено перо падна на улицата.
— Дали гнездото й не е там? — Франк сви очи, за да разчете надписа на сградата. — В библиотека „Мултома“?
Пърси кимна.
— Да видим дали е отворена!
Те се затичаха по улицата и влязоха в преддверието.
Библиотеките не бяха любимото място на Пърси. Той страдаше от дислексия и поради това срещаше трудности дори при разчитането на пътни знаци. Цяла сграда, пълна с книги? Това му звучеше като китайско мъчение или вадене на зъб.
Докато минаваха през преддверието, Пърси се сети, че Анабет щеше да хареса това място. То бе широко и добре осветено, с големи прозорци. Книги и архитектура. Това определено беше в стила й…
Той замръзна.
— Пърси? — попита Франк. — Какво не е наред?
Пърси отчаяно се опита да се концентрира. Откъде бяха дошли тези мисли? Книги, архитектура… Анабет веднъж го бе отвела в библиотеката у дома в…
Споменът избледня. Пърси удари с юмрук по един рафт с книги.
— Пърси? — нежно го повика Хейзъл.
Бе толкова ядосан от това, че не може да си спомни, че му идеше да удари още някой рафт. Загрижеността на приятелите му обаче го върна в настоящето.
— Аз… всичко е наред — излъга той. — За момент ми се зави свят. Нека стигнем до покрива.
Отне им известно време, но най-накрая откриха вито стълбище, което водеше към покрива. На върха му имаше врата с аларма на дръжката, но някой я бе отворил и подпрял с един от томовете на „Война и мир“.