Видя се в Аляска, по Трета улица, вървяща сред студ и мрак към училище.
А после образът й продължи да расте. Хейзъл се видя на двайсет. Толкова приличаше на майка си — с накъдрена коса, с весели златисти очи. Носеше бяла булчинска рокля. Бе толкова щастлива. Хейзъл инстинктивно осъзна, че трябва да гледа към някой специален, някой, когото обича.
Гледката не я натъжи. Не се замисли за кого ли може да се жени. Вместо това помисли, че ако не се бе оставила на гнева си, майка й също можеше да изглежда така. Ако Гея не я бе покварила…
— Ти изгуби своя живот — простичко каза първият съдия — при специфични обстоятелства. Заслужаваш да отидеш в Елисейските поля. Ала за майка ти остават Полята на мъченията.
— Не — каза Хейзъл, — вината не бе само нейна. Тя бе подведена. Обичаше ме. Накрая дори се опита да ме защити!
— Хейзъл — прошепна Франк, — какво правиш?
Тя стисна ръката му, за да го накара да замълчи. Съдиите не му обърнаха внимание.
Накрая вторият съдия въздъхна.
— Няма решение. Няма достатъчно добро. Нито достатъчно зло.
— Вината трябва да се раздели — кимна първият съдия. — И двете души ще бъдат изпратени в Полята на Асфодел. Съжалявам, Хейзъл Левеск. Можеше да бъдеш истинска героиня.
Минаха през голямата сграда и попаднаха насред жълти полета, които продължаваха в безкрая. Тя поведе Франк през тълпи от духове, към гора от магнолии.
— Ти се отказа от Елисейските полета — ахна Франк, — за да спасиш майка си?
— Тя не заслужава мъчения — отвърна Хейзъл.
— Но какво става сега?
— Нищо — отговори Хейзъл, — вече никога няма да стане нищо.
Носеха се безцелно. Духовете минаваха край тях като прилепи — объркани и изгубени, забравили миналото си и дори как се казват.
Хейзъл помнеше всичко. Може би защото бе дъщеря на Плутон. Така и не забрави коя е и защо е тук.
— Споменът направи задгробния ми живот по-труден — каза тя на Франк, който продължаваше да върви до нея като блестящ червен лар. — Толкова пъти се опитах да достигна замъка на татко… — Тя посочи огромен черен замък в далечината. — Ала никога не можах да го сторя. Не можех да напусна Полята на Асфодел.
— Видя ли някога майка си?
Хейзъл поклати глава.
— Тя нямаше да ме познае, дори да я бях намерила. Тези духове… всичко това за тях е като безкраен сън, вечен транс. Това е най-доброто, което можах да й спечеля.
Времето вече нямаше значение, но след вечността тя и Франк седнаха под една черна магнолия, заслушани в писъците, идващи от Полята на Мъченията. В далечината, под изкуственото слънце на Елисейските поля, Островите на блажените блещукаха като изумруди в синьо езеро. Яхти с бели платна пореха водата, а душите на великите герои се наслаждаваха на вечното щастие по плажовете.
— Не заслужаваш Асфодел — ядоса се Франк. — Трябва да си с героите.
— Това е само ехо — успокои го Хейзъл. — Ще се събудим, Франк. Това само ти изглежда като вечността.
— Не става дума за това! — възрази той. — Отнеха живота ти! Щяла си да станеш красива, да… — Лицето му поаленя. — Да се ожениш за някого — прошепна накрая, — да имаш хубав, щастлив живот. И всичко това ти е било отнето.
Хейзъл преглътна сълзите си. Първия път в Асфодел не бе изкарала толкова зле, когато бе сама. Но с Франк се чувстваше толкова по-тъжна. Все пак бе решена да не се ядосва на съдбата си.
Спомни си своя образ като възрастна — усмихната, влюбена. Знаеше, че нямаше да мине много време, преди да стане сърдита и злобна като Кралица Мари. „Заслужавам повече“ — винаги бе казвала майка й. Хейзъл не можеше да си позволи да се чувства така.
— Съжалявам, Франк — каза тя. — Мисля, че майка ти бърка. Невинаги споделянето на проблема го прави по-лек.
— О, прави го! — Франк бръкна с ръка в джоба си. — И понеже имаме цяла вечност на разположение, искам да ти кажа нещо. — Той извади някакъв увит в плат предмет, не по-голям от очила. Когато го разви, Хейзъл видя неизгоряло докрай дърво, което блещука с пурпурна светлина.
— Какво е това? — намръщи се тя. След това разбра истината, студена и безмилостна като повей на зимен вятър. — Финий каза, че животът ти зависи от догарящо дърво…
— И това е вярно — призна Франк. — Това буквално е моят живот. — Разказа й как Юнона се появила, когато е бил бебе, и как баба му измъкнала дървото от камината. — Баба казва, че имам дарби. Талант, наследен от моя далечен предшественик, великия аргонавт. Като добавиш и факта, че съм син на Марс… — Той сви рамене. — Предполага се, че съм твърде могъщ. Или нещо такова… Затова животът ми може да изгори толкова лесно. Ирида предрече, че ще умра с това парче дърво в ръка, гледайки как то догаря.