Кинзи кимна към Хейзъл, без да обръща внимание на момчетата.
— Мога ли да ви бъда полезна?
— Да… надявам се — каза Хейзъл. — Търсим амазонките.
Кинзи погледна към меча на Хейзъл, а после към копието на Франк, макар да се предполагаше, че оръжията са скрити от мъглата.
— Тук е главната база на амазонките — каза внимателно тя. — Имате ли среща с някого, или…
— Хила — прекъсна я Пърси, — търсим момиче на име…
Кинзи нападна толкова бързо, че Хейзъл едва проследи движенията й. Изрита Франк в гърдите и го повали на пода. Сетне извади меч от нищото и събори Пърси, като го удари по краката с тъпата страна на оръжието и опря острието в гърлото му.
Хейзъл посегна към своя меч твърде късно. Още няколко момичета в черно се появиха от стълбите, въоръжени с мечове, и я обкръжиха.
Кинзи погледна към Пърси.
— Правило номер едно — мъжете не говорят, ако не им е разрешено. Правило номер две — нахлуването в територията ни се наказва със смърт. Но спокойно, ще се видите с царица Хила. Тя ще реши каква да е съдбата ви оттук нататък.
Амазонките взеха оръжията на тримата и ги поведоха през толкова много етажи и стълбища, че Хейзъл тотално изгуби усет за посока.
Най-накрая се оказаха в огромна пещера, която можеше да побере десет гимназии със спортните им игрища. Фосфоресцираща светлина блестеше ярко от тавана. През стаята, подобно на потоци, минаваха транспортни ленти, върху които се движеха кутии в различни посоки. Метални лавици се простираха докъдето стигаше погледът, а по тях имаше наредени различни стоки. Кранове и механични ръце ръмжаха, докато опаковаха кашони и колети или взимаха и поставяха разни неща по лентите. Някои от лавиците бяха толкова нависоко, че можеха да бъдат стигнати само със стълба или малки мостчета по тавана, които напомняха скеле на театър.
Хейзъл си спомни кинопрегледите, на които бе ходила като малка. Винаги се бе впечатлявала от заводите, които строяха самолети и оръжия за войната — стотици и стотици от тях биваха произвеждани в тях всеки ден. Но и те бяха нищо пред това, което виждаше сега. А почти цялата работа се извършваше от компютри и роботи. Единствените хора, които Хейзъл видя, бяха няколко облечени в черно жени от охраната, които наблюдаваха какво става от мостчетата на тавана, и няколко мъже в оранжеви пуловери, напомнящи затворнически дрехи, които караха мотокари през пътеките и носеха различни кутии. Те имаха железни яки около вратовете си.
— Имате роби?! — Хейзъл знаеше, че е опасно да говори, но бе толкова отвратена, че не можа да се въздържи.
— Мъжете ли? — изсумтя Кинзи. — Те не са роби. Просто си знаят мястото. А сега се движете и не говорете.
Бяха изминали толкова много път, че Хейзъл усети как я заболяват краката. Помисли, че сигурно са стигнали края на склада, когато Кинзи отвори огромна двойна врата и ги поведе през още една пещера, не по-малка от първата.
— Дори Подземното царство не е толкова огромно — оплака се Хейзъл. Това не беше съвсем вярно, но така усещаше краката си.
— Впечатлена си от нашата база? — ухили се арогантно Кинзи. — Да, ние доставяме стоки по целия свят. Изграждането на всичко това отне много години и коства почти всичките ни богатства. Но сега най-после излизаме на печалба. Смъртните не осъзнават, че спонсорират нашето царство. Скоро ще бъдем по-богати от всичките им народи. И тогава, когато зависят от нас за всичко, ще започнем своята революция.
— И какво ще направите? — изсумтя Франк. — Ще спрете безплатните доставки?
Една от охранителките го удари в стомаха с дръжката на меча си. Пърси се опита да му помогне, но другите жени вдигнаха оръжия.
— Ще се научите да се държите възпитано — заяви Кинзи. — Вие мъжете съсипахте света на смъртните. Единственото хармонично общество е това, управлявано от жени. Ние сме по-силни, по-мъдри…
— И по-скромни — добави Пърси.
Охранителките се опитаха да го ударят, но Пърси ловко избегна оръжията им.
— Стига! — извика Хейзъл. За голяма нейна изненада, амазонките се подчиниха.
— Хила ще ни съди лично, нали? — попита Хейзъл. — Отведете ни при нея. Губим ценно време.
Кинзи кимна.
— Може би си права. Имаме по-големи проблеми от вас. А и времето наистина не стига.
— Какво имаш предвид? — попита Хейзъл.