Докато си четях вестниците, можех да предвидя как при следващото ми посещение отец Понс щеше да ми заяви:
— Започвам колекция.
С Руди останахме приятели. Допринесохме за изграждането на Израел. Аз дадох пари, а той се засели там. Хиляди пъти отец Понс заявяваше, че се радва, задето вижда свещения иврит да възкръсва.
В Йерусалим, институтът „Яд вашем“ реши да присъжда наградата „Праведник на народите“ на онези, които по време на нацизма и терора бяха въплъщавали най-доброто от човешката природа и бяха спасявали евреи с опасност за живота си. Отец Понс получи титлата Праведник през декември 1983 година.
Той така и не научи, току-що бе починал. Вероятно с неговата скромност нямаше да одобри церемонията, която Руди и аз замисляхме, сигурно щеше да протестира, че не бива да му благодарим, че само е изпълнил своя дълг и е послушал сърцето си. В действителност, такава церемония щеше да донесе най-голямо удоволствие на нас, неговите деца.
Тази сутрин Руди и аз се поразтъпкахме по пътеките в гората, която в Израел носи неговото име. „Гората на отец Понс“ съдържа двеста седемдесет и едно дървета, които символизират двеста седемдесет и едно спасени деца.
Сега вече млади храсти растат край дънерите на по-старите дървета.
— Виж, Руди, ако дърветата станат повече, това вече нищо няма да означава…
— Нормално е, Жозеф. Ти колко деца имаш? Четири. Ами внуци? Пет. Като спаси теб, отец Понс всъщност спаси девет души. При мен — дванайсет. При следващото поколение ще бъдат повече. И все повече и повече. След няколко века ще е спасил милиони човешки същества.
— Като Ной.
— Невернико, ти си спомняш Библията, а? Изненадваш ме…
С Руди се оказвахме различни във всичко не по-малко от някога. И все така се обичахме. Можехме яростно да се караме, а след това да се прегърнем и да си пожелаем лека нощ. Всеки път, когато го виждам тук, във фермата му в Палестина или когато той дойде при мен в Белгия, ние се дракаме по въпроса за Израел. Аз поддържам тази млада нация, но не одобрявам всяко нейно действие, обратно на Руди, който приема и оправдава и най-малките намерения на режима, дори и войнствените.
— Но, Руди, да бъде човек за Израел, не означава да одобрява всяко решение, което Израел взема. Трябва да се постигне мир с палестинците. Те имат същото право като теб да живеят тук. Това е и тяхна територия. Живеят тук отпреди да има Израел. Самата история на нашите гонения би трябвало да ни доведе дотам да им кажем онова, което векове наред сме чакали да кажат на нас…
— Да, но нашата сигурност…
— Мир, Руди, мир, отец Понс ни научи да желаем мир.
— Не бъде наивен, Жозеф. Често най-доброто средство да се постигне мир е войната.
— Не съм съгласен. Колкото повече трупаш омраза у двата лагера, толкова по-малко възможен става мирът.
Преди малко, докато се връщахме към маслиновата плантация, минахме край една палестинска къща, която току-що бе разрушена от веригите на един танк. Разпилени вещи се търкаляха сред праха, който се издигаше към небето. Две банди деца ожесточено се биеха сред развалините.
Накарах го да спре джипа си.
— Какво е това?
— Репресии от наша страна — отговори ми той. — Вчера е имало самоубийствен атентат от един палестинец. Три жертви. Трябваше да реагираме.
Не отговорих, а слязох от джипа и тръгнах по трошляка.
Две вражески банди от еврейчета и палестинчета, си хвърляха камъни. Тъй като не успяваха да се уцелят, едното хвана една греда, нахвърли се срещу най-близкия враг и го удари с нея. Отговорът не закъсня. След няколко секунди хлапетата от двата клана се налагаха с дъски.
Скочих към едното с вик.
Дали се изплашиха? Или се възползваха от намесата, за да прекратят битката? Разпръснаха се в противоположни посоки.
Обръгналият Руди ме последва бавно.
Наведох се и открих загубени от децата неща. Прибрах една кипа и един палестински шал. Пъхнах едното в левия си джоб, другото в десния.
— Какво правиш? — попита Руди.
— Започвам колекция.