На сутринта трябва да съм приличал на блатен таласъм. Дрехите ми бяха целите в кал, лицето и ръцете — надрани и окървавени след пълзенето. От време на време болезнено кашлях, за да отстраня зловонните налепи по гърлото ми, спомен от всичката тази кална вода, която погълнах. И все пак бях сигурен, че никой не забеляза как прекосих реката. Когато абатът на „Св. Киеран“ разпратеше нареждане да ме спрат и върнат в манастира, вестоносците му първо щяха да говорят с пазача на моста, след това да вдигнат тревога сред хората по източния бряг на реката. Докато новината стигнеше западния бряг, щях да съм сравнително далече. В същото време ми бе ясно, че има много малка вероятност да им убягна за дълго време. Един пътуващ сам, отчаян младеж неизбежно щеше да събуди подозрения. Хванеха ли ме, щяха да ме третират като избягал крадец или роб, да не говорим, че по китките си още имах бледи белези от оковите.
Изведнъж в съзнанието ми изплува детството в Гренландия и споменът за двамата бегачи на баща ми, робите Хаки и Хекя, как двамата всяка пролет тръгваха за планината, боси и с една торба храна за двамата, и как се прехранваха сами цяло лято. После, когато пристигнахме във Винландия, Карлсефни ги проводи да проучат брега. Без да трепнат, изчезнаха на подскоци в пустошта и се върнаха невредими. Щом Хаки и Хекя оцеляха в непозната Винландия, значи и аз можех да го направя в Ирландия. Нямах представа какво точно има отвъд голямата река, но бях твърдо решен да се представя не по-зле от робите на баща ми. Станах и превит одве започнах да си проправям път през туфите трева към редицата върбови храсти, които щяха да послужат за прикритие на първите крачки от бягството ми на запад.
Следващите дни са една голяма каша; не знам нито реда на събитията, нито кое в кой ден се случи. Една сутрин се спънах в корен и изкълчих глезена си толкова болезнено, че реших, че съм се осакатил. Имаше го и изникналото от нищото езеро, което ме принуди да го заобиколя. Помня, че стоях поне час сред дърветата, взирах се във водата и се чудех дали да я заобиколя отляво или вдясно. Не знам как взех решение, но отново поех, и през следващите няколко часа се чудех дали вървя в правилна посока, или се връщам по същата пътека, по която бях дошъл. Преживях и нощта, когато както обикновено заспах на земята, облегнат на едно дърво, увит в наметалото, за да се събудя стреснат от шум, който в първия миг взех за вълчи вой. Цялата нощ прекарах буден, готов да се изкатеря на дървото, но никой не ме приближи. Призори бях толкова сънен, че чак след около час път забелязах, че ножът ми не е в канията. Подплашен от воя, го бях забравил на земята до мен. Върнах се по стъпките си и за щастие го открих да лежи там, където го бях оставил.
Не палех огън. Дори и да носех огниво, не бих рискувал с издайническия мирис на дим. Есента бе мека, така че нямаше нужда да се топля, а храна за готвене нямах. Беше сезонът на ядките и дивите плодове — лешници, боровинки и къпини, сливи, трънки и диви ябълки. Разбира се, през повечето време бях гладен и коремът ме присвиваше от киселите плодове, но не се опитах да уловя появилите се от време на време на пътя ми сърни и зайци. Бях страхлив колкото самите животни. Когато ги видех, се свивах в храстите, опасявайки се, че подплашеният дивеч ще привлече ловци.
През първата част от пътешествието си вървях през гори, разчистени ниви, пасища и тресавища. Често се натъквах на селца, а на два пъти попадах на краног, добре защитените домове, които ритуатрите строяха на изкуствени острови насред някое езеро. Основно ме притесняваха селските кучета. От време на време засичаха присъствието ми и ожесточено се разлайваха, принуждавайки ме набързо да отстъпя и заобиколя в по-широк кръг. Веднъж — два пъти деца, играещи в покрайнините на гората, едва не ме откриха, но пък присъствието им ми бе от полза. Виковете и шумът, който вдигаха, ме предупреждаваха, че наблизо има село.
Нямах представа колко на запад съм стигнал, но забелязах, че природата започва бавно да се променя. Гората вече не бе така гъста и имаше повече голи отсечки. Хълмовете все по-често завършваха с плешиви, каменисти върхове. Земята бе по-сурова и неприветлива, селищата по-малко, но пък отсъствието на гори ме правеше по-уязвим за окото. След пет дни дотолкова бях свикнал да се промъквам крадешком, че вече си мислех, че едва ли не съм невидим. Може би замаян от недояждането, се хванах, че пак си припомням фантазиите от детството си в Гренландия и си се представях в ролята на Один Невидимия, да пътувам по света, без никой да ме види.
Затова и разкритието през шестия ден от бягството ме хвана напълно неподготвен. Прекарал бях предишната нощ в един малък заслон, който си направих, като натрупах клонки над пролуката между два големи камъка на едно голо бърдо. Скоро след като просветля, излязох от бърлогата си и заслизах по стръмния склон към долината. Отпред виждах горичка на брега на малък поток. Дърветата ще ми послужат за прикритие, помислих, а с малко повече късмет може да открия зрели плодове. Излязох на брега на потока. Водата беше прозрачна и плитка, красиво клокочеше над кафявите и черни камъчета, и бе пълна с растителност. Косите слънчеви лъчи изпъстряха със зайчета листата на храстите, отвсякъде се носеше птича песен. Мястото изглеждаше така невинно, сякаш никога не бе стъпвал човешки крак. Отметнах храстите и се проснах по корем, за да потопя лицето си във водата и да разхладя кожата си. После с удоволствие отпих. Изправих се отново на колене, загребах шепа вода и я плиснах по тила си. Докато избърсвах капките, случайно погледнах нагоре. От другата страна на потока, от не повече от десет крачки от мен, ме гледаше абсолютно неподвижен мъж. Шокиран осъзнах, че трябва да е бил там още когато пристигнах и че изобщо не съм го забелязал. Не бе направил опит да се скрие. Подвела ме бе неговата неподвижност и това, че гората беше пълна с напълно нормални звуци — песента на птиците, цвърченето на насекомите, ромона на поточето.