Погледнах мъжа право в лицето; изражението му не се промени. Стоеше там и спокойно ме разглеждаше. Изглеждаше толкова мирен и вглъбен в себе си, че не изпитах страх.
Непознатият носеше дълго наметало, почти като моето, от сива вълна; не видях да носи оръжие, само прост дървен жезъл. Предложих, че е на около петдесет, лицето му бе гладко избръснато, със загрубяла от стихиите кожа и правилни черти. Сивите очи не се откъсваха от мен. Но това, което ме накара и аз да го зяпна, бе косата му. Бе обръснал темето си от ухо до ухо, а по тила косата му бе почти до раменете. Чел бях за тази прическа в манастирската библиотека, но не бях очаквал да я видя на живо. Монасите от „Св. Киеран“ — тези, които още имаха коса — се придържаха към римската фризура. Мъжът пред мен още носеше косата си като монах, стига само прическата му да не бе минала от мода, забранена от Църквата от преди почти от двеста години.
Глава двадесета
— Ако си гладен или жаден, мога да ти предложа храна — каза привидението.
Изправих се глуповато на крака. Непознатият, без да се обръща, пое през храстите. Не виждах да има пътека, но покорно прегазих потока и го последвах. Не след дълго излязохме на една горска поляна. Между два големи дъба имаше малка колиба, спретнато построена от клони и покрита с пирен. До нея бяха подредени дърва за огрев, а саждите по един голям къс скала и оставеният наблизо начернен тиган издаваха къта за готвене. На един глог висеше мех за вода. Непознатият се пъхна в колибата и се появи с малка торба в една ръка и плитка дървена паница с голяма буца нещо меко и жълто в другата. Изсипа част от съдържанието на торбата в купата, разбърка с дървената лъжица и ми я подаде. Оказа се масло със сушени плодове и зърна печен ечемик. Маслото беше граниво. Изведнъж усетих колко съм гладен. Изядох всичко.
Непознатият продължаваше да мълчи. Гледайки го, предположих, че трябва да е отшелник. Монасите в „Св. Киеран“ понякога ни говореха за тези дълбоко религиозни мъже, които се оттеглят на някое диво място, далеч от другите човешки същества, да живеят сами и да разговарят със своя Бог. Мнозина от тях се вдъхновяваха от примера на св. Антоний и се опитваха да следват почина на отшелниците в пустинята. По поведение не се различаваха много от стълбниците, на които се опита да подражава и горкият Енда в „Св. Киеран“. Странното бе, че този полубръснат отшелник е така гостоприемен. Истинските отшелници не гледаха с добро око на натрапниците. Не виждах олтар или кръст, а и той не благослови храната, преди да ми я подаде.
— Благодаря за яденето — казах, подавайки му паницата. — Моля да приемеш извиненията ми, ако съм навлязъл в обителта ти. Чужд съм по тези земи.
— Виждам — каза спокойно. — Не съм отшелник, макар на времето си да бях монах, какъвто, подозирам, си бил и ти. — Трябва да разпозна откраднатото расо, а може и да приличах на монах, по говора или по начина, по който поех паницата.
— Казвам се… — Не знаех дали да му кажа истинското или монашеското си име, от страх, че може да е чувал за избягал послушник на име Тангбранд. И все пак в проницателния поглед на мъжа имаше нещо, което ме подтикна да го изпитам. — Казвам се Адамнан.
Схвана намека ми — Адамнан значи „плах“ — и покрай очите му се образуваха бръчици.