Да се върна към Торстайн Черния. За петте или шестте години от пристигането си в Лийсфиорд бил разчистил обширна територия, издигнал голяма къща и няколко обора, заградил пасище и наел половин дузина ратаи. Част от успеха му се дължал на енергичната му и практична жена Гримхилд. Тя въртяла много вещо домакинството, което позволявало на Торстайн Черния да се посвети на чифлика и местния рибарник. Къщата им била достатъчно голяма да приюти и чичо ми, и Гудрид, така че вместо да губят време да строят свой дом, те се нанесли при тях. Когато пристигнах, заварих двете семейства сговорчиво да си поделят къщата.
И ето че стигам до случая, който ме кара да вярвам, че появата на тайнствения дух след смъртта на майка ми не е толкова невероятна, колкото изглежда. Онази зима чумата се завърна в Гренландия за втори път за по-малко от пет години. Откъде идеше, не знаехме. Знаехме само, че избухва внезапно, причинява големи страдания и също толкова внезапно си отива. Може и да е от значение това, че и двата пъти чумата ни навести през есента и началото на зимата, когато живеехме натясно в хамбарите, в мрак и задух. Първият, който този път се разболя в Лийсфиорд, беше надзирателят на чифлика, Гарди. Честно казано, той не липсваше на никого. Гарди беше груб, безотговорен и злобен. Трезвен можеше да се държи и учтиво, но пиян ставаше отвратителен и истински дявол на следващата сутрин. Когато се разболя, решихме, че страда от поредния зверски махмурлук. После се появиха признаците на чумата — белезникава кожа, хлътнали очи, затруднено дишане и сух език. По цялото му тяло избиха пурпурночервени петна. Когато след много кратко боледуване умря, нямаше кой знае колко опечалени. Живеещите край Лийсфиорд вече гадаеха коя ще бъде следващата жертва. Болестта винаги избираше жертвите си произволно. Може да повали мъжа, но да остави непокътната жена му, или да отнесе две деца от пет, без останалите три дори да кихнат. Чичо ми Торстайн се зарази, на Гудрид ѝ се размина. Торстайн Черния оцеля, но жена му, Гримхилд, бе заразена. Болестта протича също толкова непредсказуемо, колкото произволни са и жертвите ѝ. Понякога болният линее със седмици, други умират двадесет и четири часа след избиването на първите петна.
Гримхилд бе една от жертвите. Един ден се оплака от главоболие и замаяност, на следващия вече едва ходеше. Движеше се толкова несигурно, че до вечерта не можеше да стигне до нужника няколко крачки от къщата. Гудрид предложи да я придружи, и когато се намирах наблизо, ми махна да ѝ помогна. Тримата вече прекосявахме двора, когато Гримхилд се закова на място. Беше мъртвешки бледа и се клатеше толкова силно, че двамата с Гудрид трябваше да я прегърнем, за да не падне. Беше ужасно студено и Гудрид искаше да преведе Гримхилд до нужника, колкото се може по-бързо и да я прибере пак на топло. Но Гримхилд сякаш се бе вкочанила. Ръката ѝ, вкопчена в рамото ми, трепереше.
Усетих как целия настръхвам.
— Хайде — подкани я Гудрид. — Не можем да останем навън в тоя студ, няма да е добре за треската ти.
Но Гримхилд не помръдваше.
— Виждам Гарди — прошепна ужасена. — Там е, до вратата, държи камшик. — Гудрид се опита да прилъже Гримхилд да направи крачка напред, но Гримхилд сякаш се бе вкаменила. — Гарди е там, на не повече от пет стъпки — изломоти тя ужасено. — С камшика удря една група ратаи, а до него виждам и съпруга ти. Виждам и себе си. Как може да съм едновременно там и тук? Ами Торстайн? Всички изглеждаме сивкави и странни.
— Нека те отведа на топло — каза Гудрид и само дето не вдигна на ръце бълнуващата жена. Тримата някак се прибрахме в къщата, където сложихме Гримхилд да легне в спалното помещение, сега превърнато в лазарет. Чичо ми Торстайн също лежеше там. Трескав от една седмица, трепереше и често изпадаше в делириум.
Гримхилд почина същата нощ, а призори дърводелецът на чифлика вече рендосваше дъските за ковчега ѝ. Погребалните ни обичаи са много прости. При нормални обстоятелства за богат чифликчия или жена му, особено ако почитат старата вяра, се дава погребален гуляй, след което ги погребват под малка погребална могила на някое видно място като хълм или често посещаван бряг. Но по време на чума никой не се главоболи с подобни неща. Поверието е, че колкото по-скоро труповете напуснат къщата и бъдат заровени, толкова по-бързо лутащите се духове ще освободят дома. Не се церемоняха дори с християните. Погребваха ги в набързо изкопан гроб, над сърцето на трупа забиваха в земята кол и при следващото посещение на свещеник в селото, той казваше няколко молитви, изтегляше кола и през дупката изливаше светена вода. Понякога, но не често, полагаха и малък надгробен камък.