През есента на годината, в която мама Гудрид пристигнала в Гренландия, се случило така, че в колонията настъпил страшен глад. След оскъдния сенокос ловците, навлезли във вътрешността или по крайбрежието да търсят тюлени и дивеч, се завърнали с почти празни ръце, а двама изобщо не се върнали. Дошли мрачните зимни месеци и хората ни започнали да измират от глад. Положението станало толкова тежко, че един от най-крупните чифликчии, Херолф, решил да се допита до Малката сибила. Херолф устроил пир в нейна и на света на духовете чест; посегнал на последните запаси от храна, един вид сигнал за боговете, че хората поставят съдбата си в техните ръце.
За пира Херолф извадил последната сушена риба и тюленова мас, заклал последните животни и извадил скътаните сирене и хляб. Естествено поканил всички, и не само за да напълнят изгладнелите си стомаси, но и да чуят какво ще каже сибилата. Съпругата на Херолф подредила дълга маса, простираща се по цялата дължина на банкетната зала. В началото на масата, леко издигнато, за да я виждат всички, било почетното място за Малката сибила — резбован дървен стол и възглавница, пълна с кокоши пера.
Гостите започнали да пристигат и изпратили мъж да придружи Торбьорг от дома ѝ. Повикат ли я за магии, тя обикновено се явявала във всекидневните си ръчно тъкани дрехи, със сейдурския жезъл, дълга около метър дървена пръчка, по която били резбовани руини и увесени избелели парчета плат. Когато я въвели в залата онази вечер обаче, Торбьорг била облечена в невиждани досега дрехи: дълго тъмносиньо, почти черно наметало, което се спускало почти до земята и било препасано през гърдите ѝ със сложно изтъкани от червени и сребърни нишки ширити. Цялото наметало било обсипано с малки камъчета, не скъпоценни, а речни, на разноцветни жилки изгладени от водата, под която са лежали. Блестели, сякаш са още мокри — вълшебни „водни камъни“, в които се смятало, че живеят речните духове. На врата си волвата носела огърлица от цветни стъклени мъниста, повечето червени и сини. Коланът ѝ бил изплетен от сушени гъбени пънчета и от него висяла голяма платнена кесия със сушени билки, амулети и други неща, които използвала при заклинанията си. Краката ѝ били стегнати в тежки обувки от телешка кожа, с козината навън, овървени с дебели каиши с калаени топчета в края. Главата си била скрила под тъмна качулка от агнешка кожа, обточена с козината на бяла котка. На ръцете си носела ръкавици също от котка, но с козината навътре.
Гостите трудно биха разпознали Торнбьорг без жезъла ѝ от светло дърво с цвят на мед, износен и лъскав от пръстите ѝ, а по месинговата топка в края били инкрустирани още „речни камъни“. По жезъла имало, поне така се сторило на събралите се, повече панделки от обикновено.
Когато пристигнала, Херолф, който очаквал да я приветства на вратата, с изненада установил, че гледа обратната страна на черната ѝ качулка. Торнбьорг вървяла заднешком. Всички събрали се се смълчали, когато домакинът я превел, все още обърната с лице към вратата, през цялата зала. Изравнели ли се с някой от гостите, Херолф го назовавал по име. Сибилата надничала изпод черната си качулка, но почти не продумвала, само от време на време поемала въздух, сякаш подушвала присъствието им.
Настанили волвата на издигнатото място и поднесли храната. Всички ѝ се нахвърлили жадно, макар и много крадешком да поглеждали към Торбьорг. Тя не ядяла с обикновените прибори, а извадила от кесията си пиринчена лъжица и стар нож с дръжка от моржова кост, прикрепена с два медни пръстена. Острието на ножа било много изтрито и вдлъбнато, сякаш дълго време било лежало заровено в земята и присъстващите забелязали, че върхът му е счупен. Волвата не яла от храната на другите. Поискала козе мляко и да ѝ сготвят сърцата на всички животни, заклани за пиршеството.
Когато масите били раздигнати, Херолф се изправил.
— Сибила, дано всичко тази вечер е било по вкуса ти — обявил с глас, който се разнесъл ясно из цялата зала. — Събрали сме се тук с надежда, че мъдростта ти ще ни каже колко дълго още ще трае гладът и дали може да направим нещо, за да сложим край на страданието.
— Трябва да прекарам още малко време в тази къща — отговорила тя. Гласът ѝ бил тънък и свистящ, сякаш дишала трудно. — Тепърва трябва да се слея с духа му, да науча поличбите, да почувствам душата му. Твърде рано е за отговор. Ще остана на мястото си през цялата нощ, а утре след обяд мисля, че ще мога да отговоря на въпроса ти.