Избраният адвокат бе Ейолф Болверксон, всеобщо признат за най-лукавия юридически мозък в страната. Ейолф вече бе разпънал шатрата си в Тингвелир. Флоси обаче трябваше да внимава да не го видят с Ейолф, защото според исландските закони юридическите съветници не следва да действат за лична облага или да продават услугите си и едно дело може да бъде водено само от пряко засегнатата страна или неин представител, свързан с нея кръвно или по дълга на честта. Ейолф нямаше никаква връзка с Подпалвачите и е малко вероятно да е бил убеден в невинността им. Но му се носеше славата на алчен човек и като много други адвокати бе напълно готов да продаде услугите си, стига заплащането да си струва. Затова и в началото отблъсна Флоси с думите, че няма да говори от негово име. Най-много би приел в съда да се яви като страничен наблюдател и да даде безпристрастен съвет. Но когато Флоси тихо го дръпна встрани и му предложи масивна златна гривна, Ейолф прие подкупа и се съгласи да говори от негово име, уверявайки Флоси, че никой не познава толкова издъно уловките и вратичките на исландския закон и че ще намери начин Подпалвачите да избягат от наказанието си.
Знам всичко това, защото тогава вече бях прикрепен да следя Флоси.
Кари Солмундарсон се промъкна в Тингвелир четири дни преди Подпалвачите. По външния му вид не бих предположил, че е страховитият воин, за когото бях слушал. Беше среден на ръст и по-скоро слаб, и изглеждаше така, сякаш едва ли го бива много с бойната секира. Имаше дълго лице с дълъг нос над малка уста, и сключени кафяви очи. Нетипично за воин, поддържаше брадата си сресана и подрязана, и привързваше косата си над челото с тъмносива лента. Сваляше я само когато се готвеше за битка и тогава разкошната му коса се превръщаше в истинска грива. Издаваха го движенията му. Беше гъвкав като атлет, бърз и непредсказуем, и винаги нащрек, като излязло на лов диво животно. Случаен зяпач ми го посочи тъкмо когато Кари се готвеше да влезе в шатрата на един от потенциалните си съюзници. Тръгнах след него, извън границите на периферното му зрение, но той все пак ме усети, изведнъж се извърна към мен и отпусна ръка на дръжката на късия меч, затъкнат в колана му.
Когато видя, че съм само едно невъоръжено момче, се отпусна.
— Ти ли си Кари Солмундарсон? — попитах аз.
— Аз съм. А ти кой си момко? Май не съм те виждал преди.
— Аз съм Торгилс Лейфсон, макар и може да е по-точно да се казвам Торгилс Торгунасон.
Той ме изгледа изумен.
— Торгуна ве… усети се. — Торгуна, която пристигна в двора на граф Сигурд от Ирландия?
— Да. Израснах в Гренландия и на запад, и пристигнах тук скоро. Надявах се да ми разкажеш нещо за майка ми.
— Ами, все пак си ѝ син. Наистина познавах майка ти по лице, макар и да сме си разменили най-много няколко думи — отговори Кари, — но точно в момента нямам време да си бъбря за онези дни. Имам много работа, но ако дойдеш с мен, може и да намеря време да ти разкажа част от това, което искаш да знаеш.
През остатъка от този ден, и на следващия, следвах Кари от шатра на шатра, където той разговаря с годарите, познавали мъртвия му тъст. Понякога успяваше да си издейства подкрепата им срещу Подпалвачите, но също толкова често му заявяваха, че трябва да се грижат за собствените си интереси и Подпалвачите са твърде силни и ще преследват всеки, помогнал на Кари. В една палатка заварихме на легло висок, изпосталял мъж. Десният му крак бе увит в бинтове. Инвалидът беше Торхол Асгримсон, приемния син на Нал.
— Благодаря се на боговете, че успя да дойдеш — каза Кари, очевидно зарадван.
— Пътуването беше болезнено, но често спирах да почивам — отговори Торхол.
Свали бинтовете и показа десния си глезен, надут три пъти над нормалното. В центъра на отока имаше огромен изпълнен с гной цирей, който като че ли пулсираше от възпалението. Вътре видях и центъра на инфекцията: черно петно, приличащо на пагубна гъба, обградена с грозен, червен кант.
— Делото срещу Подпалвачите вероятно ще се гледа вдругиден. Мислиш ли, че ще успееш да дойдеш? — попита Кари.