Кари реши, че най-благоразумно за нас ще бъде да пристигнем в замъка на Сигурд Дебелия по време на фестивала „Джол“, когато щеше да има няколко дни пирове и полагане на клетви. Сигурд още следваше старата традиция и извеждаше голяма мечка — животно, свещено за бога на плодородието Фрей. Събралите се го докосваха и тържествено изричаха клетвите си за идната година. Вечерта сервираха изпечената на шиш мечка на голям пир, на който графът изваждаше на показ изобилието на земите си с огромни количества медовина и бира. За Сигурд фестивалът бе празник в чест на Йолнир друго от имената на Один, но нямаше нищо против християните да слеят „Джол“ с някой от своите църковни празници, стига да не се мешат в основното — яденето, пиенето, разказването на истории и тостовете.
Корабът на Колбейн хвана прилива и ни отведе през проход между островите Феър и Мейнлънд за по-малко от десет часа. Колбейн знаеше за един тих, пясъчен бряг. Двамата с Кари слязоха на сушата; другите останаха да пазят закотвения кораб.
Замъкът на графа се намираше на по-малко от половин час пеша от ниските дюни и все още имаше достатъчно светлина, така че го зърнах за първи път. Много бях слушал за богатството и властта на Сигурд, които нямаха еквивалент в Исландия, и честно казано останах разочарован. Очаквах величествена сграда с кули, укрепления и каменни зидове, а ме посрещна един по-голям лонгхауз. Единствената разлика бе, че тронната зала на Сигурд бе значително по-голяма, почти три пъти по-обширна от най-голямата къща, която бях виждал, с дебели над метър стени. Но другото, каменните и торфени стени, дървените подпори и обраслият с трева покрив, бяха същите като тези на познатите ми от дете постройки. Отвътре огромната сграда бе също толкова мрачна, опушена и слабо осветена като по-скромните си роднини, затова с Кари и Колбейн успяхме да се шмугнем през главния вход, без да бъдем забелязани от многобройните гости. Заехме позиции на няколко крачки зад вратата. От там виждахме по цялата дължина на залата, но оставахме достатъчно далеч от централното огнище, където седяха Сигурд, свитата му и високопоставените гости.
Малка бе вероятността някой да разпознае Кари в полумрака, но бях забравил изостреното чувство за чест на Кари. Пристигнахме в интервала между развеждането на клетвената мечка и сервирането ѝ с ябълка в уста — траеше най-малко три часа, през което време събралите се обикновено ги забавляваха жонгльори, акробати и музиканти. Друга традиция е домакинът на пира да прикани всички високопоставени гости да разкажат по някоя случка. Едва си бяхме намерили места и граф Сигурд покани един от Подпалвачите, висок, дългунест мъж на име Гунар Ламбасон, да разкаже за смъртта на Нал и довелите до нея събития, очевидно с идеята, че разказ от първа ръка на това прочуто, скорошно събитие ще впечатли гостите.
В мига, в който Гунар Ламбасон отвори уста, стана ясно, че не го бива за разказвач. Исландците понякога са многословни в повествованията си, но речта на Гунар бе тромава. Имаше носов, дразнещ ухото глас и често забравяше нишката на разказа си, а и извъртя случилото се така, че да покаже делата на Подпалвачите в най-благоприятна светлина. Така както го разказа Гунар Ламбасон, семейството на Нал напълно заслужаваше да умрат сред пламъците дима на къщата си. Когато млъкна, най-изтъкнатият гост на Сиконте с разкошна, лъскава брада, попита как са се държали семейство Налсон в последните си часове. Гунар отговори пренебрежително. В началото се били добре, но после започнали да викат и молят за милост. Това вече преля чашата за Кари. Стоях до него и през целия отегчителен разказ на Гунар чувах дълбокото му, гневно дишане. Сега Кари изръмжа бясно и тичешком прекоси залата. Като всички останали стоях и зяпнал го гледах как прескача протегнатите крака на насядалите по пейките мъже, докато се изравни с Гунар Ламбасон, който тъкмо бе седнал и се обръщаше да види на какво се дължи суматохата. Преди някой да успее да реагира, Кари извади прочутия си меч хапача в ръка и с едно-единствено замахване отсече главата на Гунар Ламбасон.
Пръв реагира ветеранът Сигурд.
— Хванете този човек! — изкрещя, сочейки Кари, застанал сред локва от кръвта на Гунар Ламбасон. Последва стреснато шушукане и неловка тишина. Никой не помръдна от мястото си. Традицията повелява на пирове оръжията да се окачват на стените, предпазна мярка срещу пиянски дрязги, които могат да се изродят в кръвопролития. Кари успя да вкара хапача в залата само защото пристигнахме толкова късно, че пазачите на вратата вече бяха пияни и не ни претърсиха. Единствените въоръжени бяха охраната на Сигурд, все мъже, участвали в боеве с Кари и наясно с бойните му умения.