Отворих уста да кажа нещо за мистичното знаме с гарвана, но размислих.
— Казаха ми, че с майка ми сте прекарвали много време заедно и се надявах да бъдеш така добра и да ми разкажеш нещо за нея.
— Разговорите ни бяха основно за обикновени неща — или неща, които не се отнасят за мъжете — отсече тя. — През повечето време майка ти странеше от другите. Беше едра жена — предполагам, че това го знаеш — и с доста избухлив нрав, затова и повечето хора гледаха да не се мяркат пред очите ѝ. Аз се сближих с нея, защото и двете говорехме ирландски, а и тя естествено разбра, че притежавам дарбата, също както аз веднага разбрах, че е волва.
— Казвала ли ти е откъде е? Или нещо за семейството си? — настоях аз. — Може би ще успея да открия роднините си, ако науча нещо за тях.
Ейтне ме изгледа със съжаление.
— Недей да се палиш толкова. Всички мислят, че произлизат от принцове или крале, но прародителите на повечето от нас са съвсем обикновени хора. Знам само, че майка ти говореше превъзходен ирландски и пожелаеше ли, имаше добри маниери, което може и да значи, че е произлизала от уважавано семейство. Веднъж спомена, че е от племе някъде от вътрешността на Ирландия. Не си спомням името му, нещо като Уа Руерк или Уа Руенейд. Само че ирландските племена обичат да се кръщават с нови имена и да се местят из острова си. Ирландците са с неспокоен дух и рядко се задържат на едно място. От толкова време живея в Оркни, че съм изгубила връзката с родината. Възможно е крал Сигтригур да знае за клана на майка ти, а може и да не го е чувал. Може да се води крал на Дъблин, но си е викинг от главата до петите. По-разумно е да отидеш в Ирландия и да разпиташ на място. Само недей да прибързваш, на запад вече воюват и в бъдеще положението само ще се влошава. За какво ли ти го казвам? Ти вече би трябвало да го знаеш.
Сигурно пак съм ѝ се сторил смутен, защото ме изгледа крадешком и каза:
— Не, може би не. Още си твърде млад. Както и да е, мога да ти уредя да тръгнеш със Сигтригур, когато най-после си замине. Което ще е скоро — няма нужда да си ясновидец, за да усетиш накъде духа вятъра. Той и мъжете му са като скакалци. Ще изядат всичките ни запаси за зимата, ако Сигурд не им даде да разберат, че са просрочили гостоприемството ни. Посъветвах го да намали порциите им и да извади от запасите риба, които се поразложиха, когато миналата есен складовете ни подгизнаха от дъжда. Миризмата определено ще ги прогони.
Старицата удържа на думата си, а и диетата ѝ подейства. Сигтригур напусна Бирси след четиридесет и осем часа, а мен включиха към кралската свита по специална молба на майката на графа. Не успях да науча нищо повече за Торгуна, но се радвах да напусна Оркни. Забелязах, че един от Подпалвачите от време на време ми хвърля озадачени погледи, сякаш се мъчи да се сети къде ме е виждал. Беше от мъжете, които подслушвах на Алтинга и се опасявах, че скоро ще направи връзката. В такъв случай беше много вероятно някой ден да осъмна с прерязано гърло.
Глава четиринадесета
Корабът на Сигтригур по нищо не отстъпваше на великолепната му брошка. Скандинавците може да не могат да тъкат разкошни, ефирни коприни или да издигат величествени позлатени кубета и огромни палати, каквито по-късно видях при пътешествията си, но пък нямат равни в строенето на кораби. Този на Сигтригур беше дракар, изящен, страховит и бърз, истински шедьовър. Строен бе на бреговете на Черната река в Ирландия, не спираше да се хвали с екипажа. Корабите на остмените, както се наричат скандинавците в Ирландия, по нищо не отстъпват на излезлите от корабостроителниците в Норвегия и Дания, тъй като ирландският дървен материал е също толкова, ако не и по-добър от дървото на север. Идвах от две страни, където масивните дървета са такава рядкост, че е немислимо да построиш голям кораб и в мига, в който се качих на борда на дракара, не можах да устоя и прокарах пръсти по внимателно подбраните една по една дъбови напречни греди и перфектно пасващите сглобки. Само пълен невежа не би оценил грациозно източения корпус и идеалната симетрия на редиците метални скоби, оригиналната дърворезба по дървените сглобки за мачтата и такелажа, и очевидната грижа, с която екипажът обсипваше кораба. Дракарът — казваше се „Спиндрифтър“ — целеше да заслепи с пищността си. При спусната котва екипажът опъваше в средата на палубата платнена тента, съшита от пет различни цвята плат, изпънати до такава степен, че заприличвахме на плаваща панаирджийска шатра. Веднага щом уловихме попътен вятър и излязохме в открито море, моряците опънаха платно с подобен цвят; корабът ни се носеше по вълните като пъстра, екзотична птица. Както подобава на един кралски кораб, „Спиндрифтър“ бе покрит със сложна дърворезба и ярка боя. Острият нос завършваше с озъбена фигура, от двете страни на която имаше виртуозна резба, греблата бяха нашарени със сини, златни и червени орнаменти, сложно преплетените декоративни въжета по кормилото всеки ден търкаха с бяла креда. Позлатен бе дори медният ветропоказател с формата на гарван. Целта на „Спиндрифтър“ бе да впечатли и определено го постигаше.