Забелязал съм, че повечето мореплаватели страдат от моментна слабост, която настъпва през първия час, след като корабът благополучно излезе в открито море. Моряците, особено ако вече са плавали заедно, си отдъхват от облекчение, че отново са в затворения си, малък, познат свят. Когато и последното въже е навито и корабът се отправи по курса си, те се разприказват за престоя си на брега, сравняват преживяванията си, коментират видените места и хора, евентуално се хвалят със завоеванията си и гадаят какво ги чака в близкото бъдеще. Това е моментът, в който екипажът отново да се сработи и докато вътрешното течение ни отнасяше от Оркни, моряците на „Спиндрифтър“ като че ли забравиха, че сред тях има външен човек. Твърде незначителен да бъда забелязан, необезпокояван слушах коментарите им за успеха на посещението в Оркни и мнението им за задаващата се война и маневрите на краля и господаря им Сигтригур.
Чутото ме озадачи. Кралството на Сигтригур, Дъблин, бе малко, но същевременно най-богатото и стратегически най-добре разположено от викингските владения по периферията на Ирландия. Сигтригур извличаше максималното от царящия в него просперитет. Процъфтяващата търговия бе като златна кокошка и точно тя му позволяваше да се наслади на възлюбения си лукс — бижута и елегантни дрехи, разкошен кораб и подбрани храни и вина от Франция. Доходите му бяха толкова високи, че дори сечеше свои собствени пари. Никой друг владетел в Ирландия, дори върховният им крал, не можеше да си позволи подобна стъпка, а ето че видях как един от моряците извади кожена кесийка и преброи надницата си в малки фишеци сребърни монети, изсечени в двора на Сигтригур.
Колкото повече слушах моряците да се фукат с богатството на краля си, толкова по-прибързано ми се струваше решението му да се присъедини към въстанието срещу доказалия се ветеран Брайън, самоназначил се за „император на всички ирландци“, който кръстосваше страната с внушителна армия и печелеше битка след битка.
Брайън Борума твърдеше, че гони чуждите нашественици, но голяма част от армията му бе съставена от чужденци, най-вече остмени, така че основният мотив зад действията му бе фактът, че Брайън е ревностен християнин, също като „свети“ Олаф Норвежки на времето си. Брайън пътуваше навсякъде с пасмина свещеници на Белия Христос, страховити на вид създания, като берсерки убедени в своята неуязвимост. Според един от моряците, светите мъже далеч не били толкова миролюбиви, колкото предполагала религията им. Морякът се намирал в Дъблин преди петнадесетина години, когато Брайън Борума влязъл в града и заповядал да изсекат една свещена горичка, храм на Тор. Група староверци препречили пътя на секачите, но светите отци се хвърлили напред и ги пребили с тежките си дървени броеници. Споменатата от моряка гора на Тор ми напомни за Снори и двояката му роля на свещеник и старейшина; върховният крал на ирландците, също слял религията с властта, ми се стори просто уголемена, а вероятно и по-безмилостна версия на познатия ми годи.
Шпионите на крал Сигтригур го бяха предупредили, че в следващата си кампания Борума отново ще се опита да завладее Дъблин и да наложи властта си над владетеля на провинцията, краля на Ленстър. Сигтригур сега всячески се опитваше да сформира съюз, който да разгроми очакваното нашествие и щедро гребеше от пълната си хазна за наемането на войски. Според моряците, в Бирси заложил хитър капан. Обещал, че ако Сигурд се притече на помощ, ще уреди брака му с Кормлод, бившата жена на Брайън Борума. Ръката на Кормлод бе неустоима примамка. Тя се падаше не само бивша съпруга на върховния крал, но и сестра на краля на Ленстър. Според Сигтригур, след смъртта на Борума бъдещият ѝ съпруг щеше да е в правото да предяви претенции за ирландския трон, и ще бъде подкрепен от племената в Ленстър. Забелязах, че докато обсъждаха плана, моряците се подсмиваха и пускаха иронични коментари. От думите им останах с впечатлението, че лейди Кормлод не е милата, отстъпчива съпруга, за каквато са я представили пред Сигурд, и че самият Сигтригур не възлага особени надежди на този план.