Хор изпрати на дракара лек попътен вятър, които ни преведе през крайбрежията и приливите в устието на река Дъблин. Моряците легнаха на веслата чак на последната пряка, при прекосяването на мръсната река до дървения вълнолом на кралския пристан.
Не бях виждал град, камо ли столица, и Дъблин ме изуми. В Гренландия, Исландия и Оркни няма градове, нито големи села, а ето че изведнъж се озовах пред плъзнали във всички посоки по хълма към пристана сивкави къщи, магазини и улици. Дори не си бях представял, че толкова хора съществуват, камо ли, че могат да живеят на едно място. Къщите наистина бяха скромни, просто големи кирпичени колиби и покриви от слама или дърво. Но бяха толкова много и скупчени така близо една до друга, че ми се стори, че на южния бряг на река Дъблин живеят повече хора, отколкото в цяла Исландия. Порази ме и миризмата. Речният бряг представляваше гъста тиня, осеяна с всевъзможна разлагаща се смрад, и там явно облекчаваха нуждите си голяма част от гражданите. Над вонята се носеше натрапчивото „ухание“ на сажди и дим. Пристигнахме рано следобед през януари, тъкмо когато в Дъблин разпалваха огнищата. Димът излизаше от дупки в покривите; сякаш тлееше целият град. Започна да ръми, дъждът притисна дима от огнищата и миризмата на изгоряло дърво отведнъж изпълни ноздрите ни.
На кея чакаше стюардът на Сигтригур, който приветства господаря си и ни поведе нагоре по хълма към кралския дом. Калта бе покрита с талпи и ракитови леси, но все пак често се подхлъзвахме по мократа алея. През отворените врати виждах вътре в къщите отблясъка от пламъците на откритите огнища, неясните очертания на насядалите по пейките хора или някоя изправена над котлето жена, мръсните лица на децата, които надничаха през вратите, преди невидими ръце да ги издърпат обратно. Сигтригур и свитата му не бяха популярни и малцина бяха излезли да посрещнат краля на Дъблин.
Минахме през порта в градската стена, която едва сега забелязах, тъй като къщите отдавна бяха надраснали първоначалната Дъблинска крепост. Домовете в центъра на града бяха разположени по-нарядко. Тук се намираше замъкът на Сигтригур, подобен по размери и форма на този на граф Сигурд, но изграден от дърво, а не от торф.
По-особена бе единствено една стръмна, обрасла с трева могила зад замъка.
— Могилата на Тор, измърмори Айнар, морякът, споменал войнствените ирландски свещеници. — Побърканите фанатици може да изсякоха свещените дървета, но няколко удара с топора няма да изличат следата на Тор. Копринената брада от време на време прави по някое жертвоприношение там, за късмет. Иначе неговата богиня сигурно е Фрея. Би си продал душата да лее златни сълзи.
Тиркир ме бе научил още преди години във Винландия, че богинята на богатството лее златни сълзи по загиналия си съпруг. Не знаех кой е Копринената брада, но лесно се досетих. Когато питах моряка, той се изхили:
— Ти май наистина си от горите галилейски, а? Копринената брада е онова конте, кралят ни. Направо е влюбен в дрехите, парфюмите, меките си кожени обувки и пръстените, и не може да не си забелязал колко време отделя да реши, гали и подръпва бакенбардите си.
Аз обаче почти не го слушах. Бях застинал на място, втренчен в жената, която стоеше на входа към палата сред групата жени и прислужници, очакващи официално да приветстват краля. Предположих, че е на около петдесет. Бе много богато облечена в дълга синя роба със скъпи закопчалки на рамото, и сива коса, прибрана в копринена забрадка в тон с роклята. Трябва да бе важна личност, защото стоеше в предната редица, до по-млада жена, за която предположих, че е съпругата на Сигтригур. Вниманието ми привлече не роклята, а стойката ѝ и начина, по който гледаше крачещия към нея Сигтригур. На лицето ѝ бе изписано сприхаво нетърпение и решителност. Познавах и изражението, и позата. Имах чувството, че пред мен стои не сивокосата матрона, а съвсем друг човек. От спомена ми се повдигна — така гледаше Фрейдис Ериксдотир.
— Мърдай напред и спри да се пулиш — сръчка ме Айнар.
— Коя е сивокосата жена в предната редица? — попитах.
— Майката на Сигтригур, Кормлод. Ирландците ѝ викат Гормлейт.
Бях напълно объркан.
— Мислех, че Кормлод е жената, чиято ръка ще получи граф Сигурд, ако помогне на Сигтригур. А тя ще му помогне да стане върховен крал.
— Точно тя е. До миналата година бе съпруга на върховния крал Брайън, но той се разведе с нея заради някакви търкания. Сега твърди, че Брайън не заслужава да остане на трона. Мрази го толкова много, че ще подкрепи всеки, който се ожени за нея, за да се добере до престола. Ползва се със силно влияние, защото по една случайност е и сестра на крал Майл Морда от Ленстър, а по едно време е била женена и за Малаки, друг ирландски големец, който с години заговорничи и се бие срещу Брайън за титлата върховен крал. Каквото и да се мъти, можеш да си сигурен, че Кормлод е замесена, а сега по-добре иди при стюарда на Сигтригур и виж дали ще намери къде да те настани.