Малцина от оркнитата изглеждаха впечатлени. Сториха ми се напълно изтощени и когато Сигурд призова кандидати за знаменосец при следващата атака, никой не се отзова. Настана неловка тишина. После аз пристъпих напред. До ден-днешен не знам защо го направих. Може би бях замаян и дезориентиран от ударите, или реших, че Подпалвачите бездруго ме разпознаха и няма какво да губя. Изпитвах същото усещане за спокойствие и неизбежност, като преди години, като момче, пред колибата на скрелингите. Краката ми се движеха сами, тялото ми напълно се отдели от съзнанието. Имах чувството, че се нося над физическото си аз и спокойно наблюдавам действията на напълно непознат човек.
Изтръгнах знамето от пръстта. Сигурд първо ме изгледа стреснато, после шумно изрази одобрението си.
— Ето — извика на мъжете си, — вече си имаме талисман — знаменосец. Момчето не е въоръжено, но ще понесе черния гарван пред нас.
Ролята ми на знаменосец бе кратка и безславна. Армиите на върховния крал се стекоха към нас за трети път; отпред отново бе ударната група на Мърчад. Бяхме на бойното поле вече цяла сутрин и двете страни бяха понесли тежки поражения и бяха изтощени, но хората на Мърчад някак намериха сили да ни ударят още по-ожесточено от преди. Знамето на Сигурд се явяваше желан трофей. Първо по хълма на подскоци се втурна озверял ирландец с поличка явно твърдо решен да се докаже пред другарите си, като плени знамето. Последваха го двама мрачни норвежци — наемници, които тежко си проправиха път с мечовете през стената от щитове пред знамето. Оркнитата на Сигурд известно време се държаха. Стояха със сключени щитове и отблъскваха със секирите си врага. На две крачки зад тях, вече във втората редица на строя, ми оставаше само склонил глава да се подпирам на дръжката на знамето като на патерица. От болката в гърба изпадах в агония; отчаяно се мъчех да си спомня някое заклинание, което да ми помогне, но в главата ми беше пълна каша. По-скоро чувах и усещах сблъсъка, без да го виждам. Отново имаше викове, вече много по-прегракнали, звънтене на метал, глухото туптене на срещнали се и падащи тела, натискът и блъскането, когато редиците ни се огънаха и започнаха да отстъпват. Дори не знам кой ни нападаше — гал-гаели, керни или остмени. Изведнъж усетих ужасна болка в ръката, в която стисках дръжката, някой изтръгна знамето, а аз се превих напред и притиснах ранената си длан към корема. Чух викингска псувня; двама мъже се боричкаха за знамето, като всеки се опитваше да изтръгне дръжката от хватката на другия. Никой не спечели — надигнах глава и видях как удар с меч вляво поразява един от охраната на Сигурд — Холдор Гудмундсон, Подпалвач. В същото време друг Подпалвач изникна зад съперника на Холдор и го осакати с нисък удар зад коленете. Мъжът залитна встрани и изчезна под краката на тълпата.
— Сбор при гарвана! — чух Сигурд през врявата. Самият дебел граф разбута мелето, сграбчи дръжката на знамето и го подаде на мъжа до себе си, поредния Подпалвач. — Торстайн, ти ще носиш флага ни.
— Не го докосвай, ако ти е мил живота — рязко предупреди глас. Един исландец, Азмунд Белия, избра точно този миг да измени на господаря си.
Торстайн се поколеба, после обърна лице. Разбрах, че правилно съм разтълкувал видението си. Поругахме символа на Один и гарваните сега бяха наши врагове.
Шишкавият, задъхан Сигурд може да не ставаше за пешак, но не бе и страхливец.
— Добре тогава — изръмжа той. — Щом никой не се наема да носи знамето, аз ще го направя, дори и да ми струва живота. Предпочитам да умра славно, вместо да побягна. И ако това ще е последната битка, значи имам нужда и от двете си ръце.
Изсули червено-черното знаме от дръжката, сгъна го по дължина го уви като кърпа за глава около кръста си. После, с меч в едната ръка и кръгъл щит в другата, пуфтейки закрачи напред. Само шепа мъже го последваха, поне половината от тях Подпалвачи. Може и те да осъзнаваха, че с живота им е свършено, и след като са отлъчели завинаги от Исландия, им беше все едно дали ще умрат на бойното поле.
Последният сблъсък бе кратък. Сигурд се насочи право към най-близкия ирландски главатар, отново вездесъщия Мърчад. Почти нямаше бой. Мърчад взе копие от войника до себе си, прицели се и когато Сигурд приближи, го метна с все сила по него. Уцели го в гърлото. Графът се свлече на земята и в същото време малкото мъже, които бяха останали с него се обърнаха и започнаха да отстъпват към корабите. Миг по-късно чух лаещ вик и диво биене на барабани — Малаки заставаше със свежата си войска на страната на Брайън Борума.
Побягнах. Притиснал ранената си ръка към гърдите, бягах от смъртта. На два пъти се спъвах и падах по очи, пищейки от болката в гръбнака. Но всеки път се изправях и залитах напред, с надеждата да достигна корабите. Очите ми бяха пълни със сълзи от болката и едва виждах накъде отивам. Просто бягах с другите и гледах да не изоставам. Чух как се задави мъжът до мен, когато го порази стрела или копие в гърба. В следващия миг вече газех във вода, солените пръски хвърчаха към лицето ми, а вълните спънаха устремния ми бяг така, че едва не паднах напред. Надигнах глава и видях, че съм на брега, но далеч не в безопасност. Настъпил бе приливът и пясъчните плитчини, на които пуснахме котва сутринта, сега се намираха под вода. Разгромените ни войски можеха да достигнат кораб само с плуване.