— Опърничава като коза.
— От кръвта на дедите ми е.
Волкан ядосано ѝ обърна гръб. Ако тя не отключеше, нямаше начин да излезе оттук. И ако не успееше да попречи, палачът на Тувалкаин щеше да размаха меча и премиерът…
— Гардения — рече безпомощно и се обърна към нея. Първоначално не забеляза промяната. Миглите на момичето бяха мокри, но се опитваше да се усмихне. Оръжието го нямаше. Сигурно беше върнато на мястото си. Висящо от кръста към хълбока ѝ.
— Обещай ми — прошепна тя, опитвайки се да спре риданията.
— Какво?
— Че няма да умреш.
— Обещавам.
— Заради мен.
— Заради теб.
Целуна навлажнените ѝ от сълзите очи. После устните им бавно се сляха. Волкан отдръпна лице и я погледна в очите.
— Наистина ли щеше да дръпнеш спусъка?
— Със сигурност.
Когато откъснаха устни един от друг, бяха се задъхали.
— Ако бяхме продължили още малко — каза Гардения, освобождавайки се от прегръдките му, — Сарп и Филиз нямаше да стигнат до Малта — целуна го по бузата и стана. — Трябва да се обадя в Лондон. Да говоря с няколко души в консулството. Да видим как върви подготовката.
— Сигурна ли си, че няма да ги заловят?
— Досега дипломатическите пратки в куриерските самолети не са били претърсвани. Това е международен закон.
— Гардения — размаха пръст Волкан, — това не са пратки, а двама души. Двама заподозрени, търсени навсякъде от полицията.
— Ами в документите няма да пише, че в кашоните има хора, я.
Волкан я изгледа накриво.
— Казвам, ако ги проверят, Гардения. Малтийците може да се усъмнят и да отворят кашоните. Все пак има риск.
— Животът е изтъкан от рискове — засмя се Гардения Нериса. — Преди малко и двамата бяхме изложени на риск.
— Риск ли?
— Разбира се И двамата бяхме на прага на смъртта.
Истанбул
Снайперът в края на дългата цев сочеше жената отсреща. Убиецът и за миг не отделяше очи. Цялото му тяло беше сковано от седенето с часове в едно положение, но той беше привикнал да побеждава болката с воля. Все още не беше се появила нито една от целите.
Беше избрал позицията си предишния ден. Отне му само няколко секунди да отвори ключалката и да се промъкне вътре. Сградите с лице към двора на джамията бяха заети от адвокатски кантори и лекарски кабинети. Празното помещение, в което влезе, беше едно от тях. Дворът се виждаше като на длан. Оттук можеше да контролира в радиус от сто и осемдесет градуса. Натоварен с трафик булевард и тесни криви улички, където трудно би се ориентирал попадналият тук.
Всъщност и онзи нещастник плачеше да му пререже гърлото, но вече беше наясно, че няма да има удобен случай. Нямаше как да се добере до мъжа и момичето поради полицейската охрана. Беше го разбрал по време на погребението на жертвата. И трите цели бяха там, но полицията не позволяваше и пиле да прехвръкне около тях.
Четири пъти беше влизал сред тълпата с риск да го заловят, но не успя да премине веригата от плът около целта. Полицията можеше да го обискира всеки момент. Можеше да пререже гърлото на мъжа още там, но това щеше да оплеска нещата. Единственият вариант беше тихичко да се измъкне оттам. Така и беше направил, ругаейки наум.
Проклетникът ми се изплъзва за трети път, си каза по пътя от джамията „Тешвикийе“ към Нишанташъ.
Когато седна в бара на булевард „Румели“ да удари две уискита, погледна екрана на телевизора и разбра, че се е случило нещо важно. Обърна се към едно момиче, за което предположи, че знае английски:
— Хей, бебчо, какво става? Кого показват по телевизията? От два дни е постоянно на екрана.
Момичето беше го погледнало през рамо. Мъжът не изглеждаше зле. Малко попрехвърлил годините, но привлекателен. Ако се съдеше по облеклото му, имаше дебел портфейл. А тя се интересуваше точно от това.
— Един дипломат — отговори. — Катастрофа някъде… Тоест умрял… Разбира? Клечка… Премиери и министри идва за погребение…
Убиецът беше свикнал с изненади. Нищо не можеше да го развълнува сериозно. Когато се изненадаше, това траеше не повече от части от секундата. После веднага се приспособяваше към новата ситуация. Но когато видя на екрана последната цел, показана му онази нощ от скърцащия глас, зина с уста. Това беше той. Категорично. Последната цел.
— И този ли идва? — попита той момичето, кривейки уста.
— Аха. Умрелият е приятел на премиера или тъй…
Още в този момент взе решение. Ще се опита да се свърже с поръчителя, в противен случай щеше да действа на своя глава. Скърцащият го бе предупредил: „Чакай“, ама нейсе. Целта щеше да бъде точно на мушката му. Какво повече да чака? Всевишният му я предлагаше на тепсия, сякаш казваше: „Вземи и го очисти“.