— Не бой се — прошепна в ухото ѝ. Опита се да постигне най-чаровната си усмивка. — Че защо да се боиш? Моят ковчег ще бъде до твоя.
— Сарп!
— След като легнете, ще натоварим касите на пикапа. Тръгне ли, повече няма да говорите. Като стигнете на летището, шофьорът ще извика: „Внимателно! Вътре има кристални полилеи. Ако се счупят, не можем да ги платим дори себе си да продадем!“, или нещо подобно. От този момент повече не допускайте и най-малкото тропване. Малко да се усъмнят, ще проверят сандъците с апаратура. И край на всичко. Излитането е запланувано единайсет минути след натоварването.
— А после? — тревожно попита Филиз.
Мъжът усмихнато се обърна към нея:
— После ще затегнете коланите, госпожице. При кацането пак ще ги затегнете и до отварянето на капаците няма да издавате нито звук. Разбрахме ли се?
Сарп и Филиз се спогледаха. Нямаха друг избор.
— Добре. Тогава заемете местата си. Започва операция Летящ ковчег.
Истанбул
Пръстът му на спусъка започваше да изтръпва. Убиецът се помъчи да мисли за нещо друго, за да потисне отново надигащото се нетърпение. Не, това беше още по-опасно. Трябваше да съсредоточи всичко — чувствата и нервите си, в предстоящата задача. Но не се появяваше никаква цел.
Изведнъж видя същия мъж.
Онзи с тъмните очила и шапката, когото вчера видя отдалеч на погребението, пак стоеше до стената. Сигурно е полицай, мина му през ума. Но жената не прилича на туркиня. Някаква британска или американска курва.
Сега нетърпението отстъпи мястото си на тревога. Британка или американка? Клетките му веднага забиха тревога. Огледа двамата през бинокъла. Мъжът криеше лицето си. Определено. И очите на жената бяха покрити от очила с огромни рамки. Все пак се виждаха косите, носът, чертите на лицето и брадичката ѝ. Свали бинокъла малко по-надолу по нея. Анализира стойката ѝ. Разтворени встрани крака, напрегнати като лък, готов за стрелба.
Напълно професионална стойка.
Жена като пружина до мъж, застанал нормално, даже малко отпуснато.
ЦРУ!
Или МИ6? Може би МОСАД?
Това предположение съвсем го обърка. Възможно ли беше? Какво търсеше на погребението на загинал при катастрофа дипломат агент на МИ6 или ЦРУ? Само да пожелая, ей сегичка ще те очистя, гад такава, помисли си. Страшно много му се искаше. Достатъчно беше само леко движение на пръста по спусъка. „Това бебче за миг ще те превърне в купчина месо“, измърмори. „Няма даже да имаш време да пипнеш с ръка корема си, за да прибереш сипещите се по земята черва.“
Неохотно отмести мушката от толкова харесаната жертва. Обърна отново снайпера към тълпата. Но не го видя. Същинската цел я нямаше. Може би нямаше да дойде. Помисли си: В такъв случай, като си свърша работата тук, ще дойда за теб. Ще ти резна гръкляна в дупката, където си се скрил.
Известно време оглеждаше множеството без да мисли за нищо. Бяха положили ковчега върху камък. Около него подред застанаха за почест. Вероятно е бил важна клечка. Всички тъпанари от Истанбул бяха тук.
Изведнъж гледката през снайпера се раздвижи. В едва освободеното от едри мъжаги в тълпата пространство забеляза гърба на трудно движещ се възрастен мъж. Не виждаше лицето му. До него имаше жена. Веднага я позна, макар да беше с гръб. Жената от вчерашното погребение… Онази, на която целуна ръка мъжът с черните очила и шапката. Тя пак беше в черно.
Възрастният мъж и жената в траур минаха зад ковчега и се обърнаха с лице към него.
Целта!
Адреналинът изпълни всичките му клетки.
Сега срещу него беше старецът, за когото скърцащият глас беше казал: „Чакай. Остави го за мен.“
Той беше хванал жената в черно подръка. От другата страна имаше човек с широки като стена рамене. През оптичния мерник на снайпера видя висящия от ухото му кабел. Охрана! Беше толкова грамаден, че ако се наведеше само два сантиметра вляво, щеше напълно да закрие целта. А и зад възрастния мъж и жената беше образувана жива стена. От другата страна на ковчега стояха четири реда полицаи с щитове. Ако се наложеше, щяха да вдигнат щитовете и да направят преградна стена. Сигурно и личната му охрана има щитове, помисли си.
Убиецът радостно се усмихна. „Глупаци“, рече си. „Стига ми пролука колкото върха на иглата“.
Опря глава в приклада на Такаров MTK11. Съсредоточи се в снайпера. Леко изпъна и обви пръст около спусъка.
Целта все още беше пред него.
Кой знае как щеше да се изненада оня с тенекиения глас, като научи?
Подарък от Скорпиона, щеше да му каже на оня негодник, като се обади. И втория пакет пратих по пощата. Работата е свършена.