Успя само да извика след тичащия по коридора Сарп:
— Стой! Къде хукна?
— Чакай ме тук. И в никакъв случай не излизай навън.
— А ти?
— Трябва веднага да намеря Волкан. Незабавно. Иначе ще стане късно.
Сарп се завтече по улицата, разблъсквайки тълпата. Търсеше обикновен телефон в тези времена. Гардения беше настояла да не ползва мобилен. Беше казала: „Ако научат, че сте влезли нелегално в Малта, веднага ще ви открият.“
И сега той търсеше телефонна кабина. Накрая откри такава на ъгъла с лъвската чешма, която бяха забелязали преди малко. Лондонска кабина, боядисана в червено, очевидно останала от британците.
Пусна монетата без дори да затваря вратата. Изчака сигнала „свободно“. Но нищо не стана. Натисна бутон и пуснатата монета падна в касичката отдолу. „Хайде де“, рече и пробва пак. След вековно чакане чу сигнала „свободно“, най-прекрасната мелодия в света за него. Избра номера на квартирата в Тарабя. Номерът, който Гардения го беше предупредила да използва само в краен случай. След няколко секунди иззвъня сигналът за повикване.
Сега го обзе друго безпокойство. Бяха ли там? Молеше се за това. Защото нямаше друг начин да се свърже с Волкан Демиркан. Той беше мъртъв. А мъртъвците нямаха мобилни телефони. След четвъртия сигнал сякаш някой вдигна. Но не се обади. Идиоти, каза си. Веднага започнаха да подслушват. Няколко секунди след изпукването Гардения каза:
— Да?
— Дай ми го.
— Ти?
— Да, аз — от напрежение вече хапеше устните си. — Побър-зай — изкрещя. — Много е спешно. Веднага ми го дай. Намери го. Където и да е, в тоалетната, банята или в пъкъла. Ако е умрял, съживи го. Казвам ти, спешно е. Дай ми го.
След няколко секунди тишина се чу плътен мъжки глас:
— Ти ли си?
— Да — изкрещя радостен глас от съзнанието му.
— Намери ли, каквото търсеше?
— Утре ще го убият.
По линията настъпи влудяваща тишина. След малко Волкан каза:
— В известен смисъл закъсня, друже.
На Сарп се стори, че мълния го порази. Всичко се беше провалило. Когато мълчанието се проточи, Волкан попита:
— Там ли си?
Сарп едва успя да изцеди сили, колкото да каже:
— Как се случи?
— На церемонията… Стреляха по него. Отдалеч.
Настръхна. Корай беше казал: „Наказанието за кражба на камъка е смърт. Отмъщението е дело единствено на меча на Тувалкаин. Мечът ще разсече камъка.“ Само Тувалкаин стреляше отдалеч с автомат! Не, това не съвпадаше с езотеричната дивотия! Невъзможно. Не можеше да направи такова нещо.
— Какво? Не те разбрах. Какво е станало?
— Днес стреляха на церемонията по него. Единствен изстрел.
Мили Боже! Дали Корай не беше сбъркал в анализа? А ако не, резултатът ли беше погрешен?
— Случайно се отърва. Умря бодигардът до него.
Сарп усети, че му се завива свят. Редуващите се скръб и радост бяха побъркали кръвното му.
Има още време! Не съм закъснял!
— Кой?
— Не знаем. Според мен — твоичкият.
— Говориш за убиеца на Корай ли?
— И онзи, който щеше да те размаже в дърветата като гербова марка.
— Тоест палачът.
— Да.
— Това не е възможно.
— Казах ти, че стреля — ядоса се Волкан, — а ти възразяваш, че не е възможно. Ето това е.
— Не е възможно, понеже утре някой ще го убие.
— Кой?
— Тувалкаин.
— Но защо?
Сарп сякаш виждаше как Волкан обикаля в паника из хола на тайната квартира. Това се разбираше от повторението на „Но защо?“. Волкан Демиркан внезапно прекъсна думите си от дошла му наум идея:
— Неее! Само не ми казвай…
— Да — прошепна Сарп Кая. — Камъкът с тайната е у премиера ни. Тувалкаин знае, че осмата тайна е у него, а той и представа си няма.
— Как разбра това?
— Мъртвият проговори, ваше превъзходителство. Корай ни е оставил диск. Разказа всичко.
Настъпи мълчание.
— Каза ли кой е Тувалкаин?
— Не — отговори Сарп. — Не каза. Показа го.
— Какво?
— Показа ни лика на Тувалкаин.
— И кой е?
— Не е за телефона.
— Стига, Сарп. Кой е изродът?
— Не може, казах ти. Изчакай да се върнем в Истанбул.