Сарп усети как се смразява. Кой знае как го бяха съобщили. Но тайно се зарадва. Поне не той беше ѝ казал за трагедията.
— Благодаря ви — промърмори.
Комисарят тръгна към вратата. Спря за момент. Внезапно се обърна. Върна се обратно и каза:
— Има още нещо.
Лицето му беше угрижено.
— Слушам ви.
— Какво според вас е търсил убиецът? Точно когато сте го заварили? Имате ли предположение?
— Не.
— Приятелят ви не спомена ли нещо?
— Не.
— Документ, диск, бележки, знам ли?
— Нямам понятие. Не е споменавал такова нещо.
— Нали казахте, че пишел книга?
Ето още една клопка, рече си Сарп.
— Не казах, че пишеше. Корай каза, че пишел книга. Двете неща са различни.
— Аз казвам същото, докторе… Бележки по започнатата книга или… в компютъра му…
Сарп изведнъж подскочи. Досега не се беше сетил. Втурна се към кабинета. Комисарят мълчаливо го последва. Погледна от вратата към бюрото. Нямаше го. Нямаше лаптопа на Корай, който винаги стоеше отворен на бюрото.
Разпери ръце и промърмори:
— Отнесен е. Убиецът го е взел.
Всичко ли беше изчезнало с Корай?
Няма да допусна да изчезне, каза си. Никога.
Истанбул
Филиз не можа да повярва на ушите си.
— Тувалкаин ли? Кой е той, за Бога?
Сарп Кая набързо преразказа чутото от Корай.
— Какво? Корай Булут е бил убит заради легенда отпреди десет хиляди години?
Очите ѝ бяха широко отворени от изумление.
— Но това е глупост… Лудост дори…
Не довърши думите си и тревожно закръстосва из стаята.
— Нали не очакваш да повярвам в това? Дори децата биха се изсмели.
Сарп беше изтощен. Сякаш всички чувства го бяха напуснали. С изненада установи, че дори мъка не изпитва. В него зрееше само едно неопределено чувство: омраза. Искаше час по-скоро да отърве света от оня или онези, които му бяха отнели Корай.
Успя само да кимне утвърдително.
Беше уморен, ядосан, главата му се пръскаше от напрежението да даде на прокурора същите отговори, както на полицията, и от бурята в душата му, когато видя състоянието на Суна, която дотича разстроена веднага след като беше научила от полицаите за убийството на брат си. Те не бяха ѝ показали тялото. Успяла беше единствено да зърне босия му крак изпод небрежно хвърления върху трупа чаршаф. Не бяха ѝ казали и че е заклан. Бил убит и толкова.
Когато Суна видя там най-добрия приятел на брат си, се хвърли на врата му с плач. Единственото, което Сарп можа да направи, беше да не я остави да плаче сама, повтаряйки: „Закъс-нях, закъснях“.
Досетил се беше и да ѝ каже:
— Не ходи у вас няколко дни — когато полицаите предложиха да я закарат. — Вземи малко дрехи и иди у Филиз. Като ме пуснат и аз ще дойда.
Суна беше тръгнала без възражения. Сякаш тялото и умът ѝ бяха отделно. Гледаше, но не виждаше, слушаше, но не чуваше. Приличаше на робот.
Когато прокурорът му каза, че е свободен, Сарп първоначално не го чу. Погледна го с празен поглед. Мислеше за латинските думи, които Корай каза по телефона преди да умре. Изобщо не можеше да си ги спомни.
— Можете да си вървите.
Чу го едва на втория път. Значи разпитът беше приключил. Но не усети успокоение. Нищо не беше приключило. Ясно му беше, че всичко едва започва. Дойде му наум шаблонният израз от телевизионните новини: Вече нищо няма да бъде както преди.
— Можете да си вървите — повтори прокурорът. — Нямате повече работа тук.
Полицаите също се разотиваха по двама, по трима. Не се виждаше и комисарят, задал му изнервящи въпроси. Извади от джоба си визитката му и я погледна.
Хаккъ Каплан. Комисар. Криминален отдел…
Точно преди да излезе, прокурорът се беше обадил зад гърба му:
— Докторе, може отново да ми потрябват показанията ви. Не напускайте Истанбул известно време.
Беше подкарал колата обратно към Джихангир. Филиз го чакаше с нетърпение. Когато му отвори вратата, си помисли, че ще му се хвърли на врата. Беше забелязал както внезапния порив, така и въздържането в последния момент.
— Много се забави, притесних се.
— Току-що ме пуснаха.
Затвори вратата и по коридора към хола попита:
— Суна дойде ли?
— Дойде, горката. Много е зле. Дадох ѝ успокоително. Спи вътре.
Чак тогава Сарп забеляза, че от отварянето на вратата момичето шепне.
— Извинявай. Не те попитах, но бях принуден. В един момент си помислих, че не бива да си стои вкъщи. И не се сетих за друг освен теб. Извинявай.
— Няма нищо. Добре си направил. Аз също те очаквах. Щях да предложа да доведем Суна.