Сарп се беше строполил изтощен в креслото.
— Кафе?
— Моля.
Когато Филиз се върна с двете димящи чаши, Сарп беше почти заспал.
Минута-две отпиваха кафе и мълчаха. Филиз заговори първа.
— Сега изпълни обещанието си.
— Обещанието?
— Да. Разкажи ми всичко. От самото начало.
И той разказа. Всичко. С едно изключение.
Как телефонът му е звъннал в градината след раздялата с прокурора.
Паниката, която го завладя, когато видя изписаното на дисплея име на Корай.
Как без да се усети, се скри зад едно дърво.
Как натисна слушалката и чу онова болно дишане.
Как изкрещя: „Ах ти, болно копеле!“
Ужасяващият смях на убиеца от другия край на линията…
Той не беше проговорил, но посланието беше ясно: Наблюдавам те. По петите ти съм.
Не разказа това на Филиз. Тя без друго беше много уплашена. Ако страхът ѝ се усилеше, можеше да направи грешка. А в този момент в живота им нямаше място за грешки. Защото грешката означаваше смърт. И Сарп Кая отлично знаеше това.
— Не знаех, че си масон — изведнъж каза Филиз.
— Това притеснява ли те?
— Не-е-е. Защо да ме притеснява? А и много не разбирам. Само исках да кажа… Тоест предпочитам да науча от теб.
— Масоните не обичат да говорят за това.
— Защо? Нещо скришно ли правят?
— Нищо скришно не правят масоните, Филиз. Откъде ти хрумна това?
— Не зная — вдигна рамене момичето. — Така съм чувала. Имали си храм. Там участвали в тайни ритуали. Ей такива неща. Всъщност никога не съм помисляла, че можеш да се занимаваш с тайни работи.
— Не са тайни — притеснено вметна докторът. — Всичко това са измислици. Няма ритуали. Това си е кръжок. Има дневник, регистрация. За безопасността на членовете. Да, наричаме храм сборното място, но това е просто название. Събираме се и разговаряме.
— Тогава защо се страхуваш да признаеш, че си масон?
Вече му беше писнало от тези разпити с подозрения.
— Филиз — изръмжа, — не се страхувам. Всеки е свободен да признае, че е масон. Но ето заради такива неоснователни обвинения хората се притесняват да се афишират.
— А може ли да влезе всеки, който иска?
— Не, разбира се.
— Ето, виждаш ли? Значи има какво да криеш.
— Ох, Филиз, няма. Нима всеки може да влезе, където му хрумне? Не си ли виждала клубове с надпис: „Само за членове“? И масонството е такъв клуб. Отворен само за членовете си. И затворен за външни хора.
Момичето замълча. После продължи с умислено изражение:
— Това са легенди. Масоните наистина ли вярват в такива щуротии?
Дали вярваха? Сарп внезапно се притесни от този въпрос. Естествено, че не вярваха. Опита се да се усмихне, за да прикрие отегчението си.
— Аз не вярвам. Не допускам, че и другите масони вярват. Май само се преструваме, че вярваме, нали? Защото масонството вече се състои само от символи. Никой не зида стени. Претворяваме идеалите си чрез знаците на някогашните зидари, това е всичко.
— В такъв случай откъде произлизат всички тези легенди? Каква нужда има от тях? Храмове, пергели, Храмът на Соломон… Как могат възрастни хора да се занимават с детинщини?
За момент Сарп помисли да каже, че във всеки масон се крие дете, но се отказа.
Филиз погледна през прозореца към морето и полека намигащото над отсрещния бряг слънце. В погледа ѝ отново се прокрадваше съмнение.
— Четох някъде, че масоните работели за интересите на Израел.
— Опашати лъжи. Значи американци, германци, французи, японци, чилийци, исландци, индийци и масоните от не знам колко още нации работят за Израел? Как може да се обясни такова нещо?
За момент на Сарп се стори, че отговаря на въпросите на Корай. Точно такива въпроси му беше задавал той, когато научи, че е масон. „Какво ще кажеш, Майсторе, като всички масонски ритуали са заимствани от Тората? Не ти ли се струва странно?“
Наистина му се беше минавало през ума, но му отговори, че не бива да търси под вола теле.
— Корените на масонството лежат в древността, братко калфа. И е напълно нормално да останат следи от тогавашните цивилизации, култури, философии и религии.
На него също му се бе сторило нормално. Но ето че хората изпитваха подозрения към такава близост.
Сарп повтори същото пред Филиз.
— Ако речеш да търсиш, ще откриеш следи и от християнството, и от исляма — допълни.
Филиз го погледна, сякаш казваше: „Не ти вярвам“.
— Както и да е — рече. — И какво ще правим сега?
— Купи ли ваучери?
Филиз стана и донесе два плика от масата.
— Искаха ли ти лична карта?