— Не.
Сарп отвори единия плик, извади симкартата и тъкмо да я сложи в телефона си, изпъшка.
— Какво има?
— Как така не се сетих!
— Какво не се сети?
— Не е достатъчно да сменим картите. Заради джипиес устройството в паметта на телефона могат лесно да ни открият.
— И какво ще правим?
— Трябва да се отървем от тези апарати. Да купим нови. Два телефона, за които не се знае, че са наши. Може да бъдат регистрирани и на чуждо име. В противен случай лесно ще ни проследят. Ще ни открият като нищо.
— Да ни проследят ли? — попита учудено Филиз. — А ние ще бягаме ли?
Когато видя, че Сарп извръща глава, стана и отиде при него.
— От кого бягаме? Кой ще ни преследва?
Като забеляза растящия страх в погледа ѝ, Сарп още веднъж съжали, че я е замесил.
— Така е думата, миличка. Имах предвид подслушването на телефоните. Не искам никой да ни слуша. Технологиите много напреднаха. Не следиш ли новините за подслушвания? Дори да не говориш, апаратът изпълнява функцията на микрофон. Дори в този момент може би слушат какво си говорим.
— Нека слушат. Какво от това. Не правим нищо тайно.
— Естествено. Но онези специалисти, които изкарват на екрана, говорят такива неща, че да настръхнеш.
— Не сменяй темата, докторе. Зная какво е джипиес. Устройство, показващо къде се намира апаратът в момента. Ще ми кажеш ли има ли нещо притеснително полицията да знае къде са телефоните ни? От полицията ли бягаме? Каква вина имаме?
Момичето го наблюдаваше. За пръв път снощи беше установил, че му е трудно да я погледне в очите. Или за пръв път виждаше колко са красиви? Опита се да избегне погледа ѝ.
— О, не — поправи се Филиз. — Схванах. Не от полицията. От някой друг бягаш ти.
— От никого не бягам. Само че…
Гласът му беше толкова немощен, че и сам не си повярва.
— Много неумел лъжец си, докторе — прекъсна го Филиз. — Бягаш или по-точно, искаш да избягаш.
— От кого?
Момичето се наведе към него.
— От убиеца на Корай Булут — каза тихо. — Бягате от палача на Тувалкаин. Не е ли така?
Лондон
Беше осем и десет.
Джон Ашли Съливан бързаше да не закъснее за срещата. Защото агентите на МИ6 не чакаха.
Не беше останал за Братската софра след заседанието в ложата.
Бързо слезе по стълбите и се вля в потока забързани минувачи по улица „Грейт Куин“. Премина на отсрещния тротоар, провирайки се между колите със светещи като светулки стопове. Забърза към метрото.
Слезе една спирка по-рано. Настръхна, докато се качваше с ескалатора.
Следваше ли го някой?
Всъщност причината да остави мерцедеса и да тръгне с метрото беше страхът да не го проследят.
Обърна се рязко и се огледа. „Дрън-брън“, измърмори. И да го следяха, как можеше да разбере? Зад гърба му се качваше цяла тълпа. Все пак се вгледа в задните. Две възрастни жени. Млад чилиец. Сикх с огромна черна чалма. Един още малко да свърши работата с гаджето си на място, жена, дърпаща се от нечии опипващи я ръце. Зад тях двама шумни ученици. По-нататък не виждаше.
Излезе на булеварда и погледна часовника си. Имаше още дванайсет минути. Пое дълбоко дъх. Пъхна ръце в джобовете на пардесюто си и продължи. Искаше му се всичко да свърши час по-скоро и да се озове в гарсониерата, в горещите прегръд-ки на Ема. Тази нощ дори можеше да ѝ поиска да го накаже. Умираше да го просне гол по корем и да го шиба с кадифения камшик. Това го караше да чувства как кръвта му играе във вените, а растящото желание бие като барабан в ушите му. Каза си: Какво да се прави, всеки си е малко луд. Аз също. Уважаваният бизнесмен Джон Ашли Съливан смяташе своите извратености за невинни в сравнение с тези на останалите. Че защо пълни самолети отнасяха разни хора през уикенда до Сингапур и къде ли не? Той си беше уравновесен. Уравновесен и спазващ правилата. Истински масон. Дали наистина е така, запита се.
В интерес на истината, не знаеше отговора на въпроса. Беше си го задавал нееднократно. Дори в такива нощи — след като накараше Ема да го бие, когато останеше сам и плачеше от срам. Но не знаеше отговора. Вече и не искаше да го знае.
Вярваше, че е добър човек, добър британец и добър гражданин. Онова, което се канеше да направи сега, го доказваше. Подлагаше се на огромен риск. И не само себе си, но и дъщерите си.
Но друг изход нямаше. Щеше да неутрализира един луд, заплашващ света, и да не допусне тази откачалка да опозори масонството, завещано преди три-четири хиляди години от дедите на зидарите.
Сега вече крачеше по-уверено. Щеше да направи това. Помисли си: Длъжен съм. Цената може да е висока, но срещу това те ще предпазят мен и семейството ми.