Ръцете на масона трябваше винаги да бъдат чисти. Извади ги от джобовете и ги погледна. Моите са чисти, усмихна се. И онова малко кадифено нещо в леглото е само игра, придаваща цвят на живота. Вярваше, че има право на това.
Покрай него откъм улица „Оксфорд“ премина шумна многобройна група. Ако се съдеше по знаменцата в ръцете им, по наметалата и червено-белите анцузи на някои от момчетата, идваха от мач на „Арсенал“. Шумната им радост говореше, че „Арсенал“ е победил „Манчестър Юнайтед“.
Сменяше тротоарите няколко пъти, за да провери дали не го следят. Внезапно променяше посоката и се връщаше обратно. После отново се обръщаше и продължаваше. Опитваше се да не излиза от тълпата. Не вървеше нито в края на улицата, нито покрай стените. Внимаваше винаги да е в средата на тълпите минувачи.
Площад „Пикадили“ беше многолюден както винаги. Един поток от хора отиваше към парка, друг — към клубовете в противоположната посока. Сводниците и проститутките още не бяха започнали работа. Площадът все още беше на разположение на джебчиите, тръгнали на лов за богати, но разсеяни туристи, на мошениците и уличните търговци. Клубовете, дискотеките, ресторантите и кръчмите бяха претъпкани. Черната ирландска бира се лееше като река.
Подобно на всеки пристигнал в Лондон гал и той предпочиташе да вечеря не в тъпите английски клубове, а в галска таверна. И най-добрата в това отношение беше Галският дракон. Отдалеч забеляза табелата на ресторанта с червен дракон върху бяло-зелен фон.
Опита се да се успокои. Заровете бяха хвърлени и нямаше връщане назад. Трябваше да действа.
Посрещна го метрдотела Пати, който с всяко движение сякаш казваше: Аз съм гей, да знаете. Всъщност се казваше Патрик, но всички му викаха Пати. И той не се сърдеше. Дори ако някой новодошъл кажеше „господин Патрик“, присъстващите винаги го поправяха „кажи Пати“.
— Добър вечер, Пати.
— Добре дошли, господин Съливан. Масата ви е готова.
Поведе го към закътана малка кръгла маса с червен абажур. Там все още нямаше никого. Налагаше се да почака. Съливан мразеше да чака. Особено в моменти като този, когато усещаше, че върви по ръба на пропастта. Нямаше търпение всичко да приключи. Да свърши и известно време да го няма. Да вземе Ема и да забегнат в горите на Ява. Повече не издържаше на този стрес.
Но не стана онова, от което се страхуваше. Още преди да седне на стола, някой каза зад него:
— Добър вечер.
Кога беше дошъл този човек? Преди секунда го нямаше.
— По телефона звучахте уплашено, господин Съливан.
— Страхувам се наистина — кимна.
— И какво искате да предадете на МИ6?
— Гарантирате ли моята и на семейството ми сигурност?
— Да.
Много небрежен отговор.
— Говоря сериозно — ядоса се. — Няма да продължа без гаранции за сигурност.
Мъжът внезапно стана.
— Чакайте, къде тръгнахте?
— Господин Съливан, не знам какво ви е положението. Нито информацията, която искате да ни предадете. Единственото, което знам, е, че със службите на Нейно величество не се прави пазарлък. Затова смятам, че срещата ни трябва да приключи.
Същински проклет британец, каза си Съливан. Студен и самовлюбен. Потисна гнева си.
— Информацията ми е много важна и опасна. Трябва да ме опазите.
— Информацията ви, каквато и да е тя, без да я познавам или по-скоро — без да ѝ повярвам, не подлежи на такива условия.
Млъкна и впи леден поглед в гърчещия се от притеснение Съливан.
— Ако сте решили да говорите, слушам ви. Но трябва да го чуя само аз. Моля ви да се държите така, сякаш говорите за жени, мачове, конни надбягвания и подобни.
Сега на Съливан му идеше да си тръгне. За кого го вземаше този? Какъв смисъл имаха тия тъпи игри ала Джеймс Бонд?
Но трябваше да седне и да говори. Не можеше повече да носи това бреме. Този луд трябваше да бъде спрян. И то преди да му се е обадил да каже: „Задачата ви очаква, Велики Княже на Свещената тайна“.
И Джон Ашли Съливан заговори. Разказа всичко от игла до конец. Опита се да опише гласа на мръсника.
— Като рязане на тенекия с тъпа ножица.
— Кажете нещо повече за сянката.
Какво да каже? Не беше видял нищо в тъмното.
— Само сянка. Холограма.
— Нямаше ли нещо отпред, отзад, до нея? Календар, ножица, нож за хартия, знам ли, каквото и да е? Картина отзад?
— Дори да е имало, не се виждаше.
— Сигурен ли сте? Помислете добре. Подробностите са изключително важни.
Изведнъж си спомни.
— Око — прошепна развълнувано. — Отзад май имаше око в триъгълник…