— Нещо друго?
Какво друго? Какво означаваше това сега? Не му ли вярваше? Гадняр такъв, помисли си. Казвам ти, че светът е в опасност, какво повече искаш?
— Извинете, не разбрах.
— Някакъв друг детайл, искам да кажа. Някаква сричка или необичаен друг глас. Знам ли. Единственият свидетел на преживяното засега сте само вие.
Изведнъж си спомни истинската причина за идването си тук. Разказа за показаните му като стар черно-бял филм кадри. За мъжа в тях.
— Кой беше, познахте ли го?
Протегна се през масата и прошепна името на човека в ухото на агента.
За пръв път агентът на МИ6 се стресна. За пръв път изглеждаше заинтересован.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Възможно ли е да сте се припознали?
— Не съм. Той беше.
— Добре, но защо ви го е показал?
— Откъде да знам.
— Помислете добре. За какво говореше, когато започна показването на снимките. Точно в този момент!
— За някаква тайна.
— Тайна ли?
— Да. Обаче не обикновена. Символична тайна. От масонските истории.
— И каква е тайната?
— Ами… Не знам точно. Говореше някакви безсмислици от типа на: Тайната на Тувалкаин е в чужди ръце. И точно в този момент започнаха кадрите.
— Възможно ли е да е искал да видите този човек?
Че какво друго, тъпако, какво друго, ядоса се Съливан. Разбира се, че му го показа.
— Искам да кажа, господине, дали е целял да ви покаже, че тайната е във въпросното лице? Така ли е?
— Мисля, че това беше целта му.
— Какво стана после?
— Бях много уплашен. Много стреснат. Затова не познах веднага човека от снимките. Дали наистина беше той? Ако да, значи е в голяма опасност и няма представа за това… И тогава каза…
Млъкна и се помъчи да си припомни.
— Какво каза, господин Съливан? Помислете добре. Искам от вас точната фраза.
— Ами… — започна, впил поглед в празното пространство, сякаш там хвърчаха търсените думи. — Каза… Не бой се, Велики Княже на Свещената тайна. Съветът на Седемте посветени заседава. Тувалкаин препаса меча. Точно това каза.
По лицето на агента плъзна странно изражение.
— Велик Княз на Свещената тайна ли? — попита. Явно едва се удържаше да не се изсмее. — Ако правилно съм разбрал, това сте вие.
Ако беше млад, при такава подигравка Съливан щеше да повали с юмрук този отсреща. Но вече не беше млад. Освен това беше в опасност. Кимна мълчаливо.
— Какво означава това, господин Съливан, бихте ли пояснили?
Този сега на разпит ли го подлагаше? Когато разказваше преди малко, беше споменал и това. Да не би да се правеше на разсеян и да проверяваше има ли противоречия в разказа?
— Казах го преди малко, но се боя, че е убягнало от вниманието ви — не можа да скрие реакцията си. — Масонско звание. Знаете, в масонството има степени. Това е една от тях.
— Коя, господин Съливан?
— Трийсет и втора.
— Не бяха ли общо трийсет и три? Така си спомням. Значи ви остава едно стъпало до върха.
— Не — поясни веднага. — Аз не съм трийсет и второ ниво. Той каза, че ме повдига.
— А вие коя степен сте, господин Съливан? Прегледах досието ви, но май съм забравил. Ако не е тайна, разбира се.
— Двайсет и трета — отговори веднага.
— Може ли така да се прескочи направо на трийсет и втора?
— Нали ви казах, че е луд.
Сега агентът се наведе към него.
— Как се беше нарекла сянката, казвате?
— По няколко начина. Например Пазител на Храма. Син на вдовицата… — замълча и погледна агента. — Тувалкаин — прошепна, оглеждайки се тревожно.
Беше разказал всичко, което знаеше. Джон Ашли Съливан изпитваше противоречиви чувства. Усещаше, че камък е паднал от плещите му. Но вътрешният му глас казваше: Ето, сега загази, братко Съливан. Хвърли в огъня и себе си, и децата си.
Поиска сметката. Всъщност наближаваше единайсет. Всеки момент Пати щеше да бие звънеца и сънливо да се провикне: „Последно питие“. Пет минути след двайсет и три часа в „Галския дракон“ вече нямаше светлини. С изключение на кухненските.
Излезе от заведението. Закрачи в нощта. По едно време усети, че спокойствието го напуска. Завладяваше го все по-смразяващ страх. Внезапно промени решението си. Нямаше да ходи в гарсониерата в богаташкия квартал. Желанието го беше напуснало. Беше смазан и унил. А имаше и задължения. В тази ситуация не можеше да остави семейството си само. Спря до уличен художник, рисуващ дебела жена с дете в прегръдките, и извади телефона си.