Разтреби бюрото и загаси лампата. На излизане се обърна да огледа кабинета за последен път.
След трийсет секунди беше в асансьора на етажа. Той все още стоеше там. Следователно никой не беше влизал или излизал. Натисна копчето за повикване и вратата се отвори. Агент Хемингуей влезе в кабината с препускащите в ума му десетки въпроси и натисна копчето за партера. След двайсет секунди кабината спря с леко разтърсване. Зачака отварянето на вратата.
— Да не си тръгнете без да се сбогувате, агент Хемингуей?
Дулото на ППК-25 със заглушител сочеше между веждите на агента.
Направи единственото възможно нещо. Разпери ръце, за да увери отсрещния в липсата на оръжие.
Дулото леко помръдна да ги вдигне още.
Терънс повдигна още ръцете си. Ако получеше дори една десета от секундата, това беше най-подходящата поза да стовари юмрука си като чук по главата на нападателя. Но се съмняваше, че той ще му я отпусне.
Погледнаха се в очите.
— Страх ли те е, Терънс?
Гласът му беше подигравателен, носов и сух.
— Наистина трябваше да помислиш дали да съобщиш на шефа си приказките на оня глупак, в които повярва. Или се лъжа? Още ли не си съобщил? Или написа, че някакъв ти е разказвал приказки, но ти не си му повярвал?
Веднага показа, че не допуска тази вероятност.
— И то по това време?
Косата му беше странна. Сякаш имаше камък на главата, та висеше накриво. Или беше перука? Разбира се, че беше перука. И имаше цветни лещи в невероятно студените очи. Защото никое човешко око не можеше да бъде така изцъклено.
Вече нямаше време. Терънс Хемингуей веднага разбра, че мозъкът му подава команда към пръста на спусъка.
Но се лъжеше. Убиецът беше изпратил заповедта не към спусъка на ППК-25 в лявата си ръка, а към държаната отзад дясна. Когато пружината в ръкава на сакото му се разви, вече беше късно. Ръката се изхвърли светкавично. Когато дългият нож в нея се плъзна по гърлото на Терънс, той първоначално не почувства нищо. Видя само струята кръв, боядисала в миг вратата на асансьора. Юмрукът му, вдигнат за удар по главата на убиеца, остана във въздуха. Докато се свличаше по вратата, ножът го удари отново. Терънс падна. Между краката на убиеца забеляза лежащия в море от кръв охранител, когото беше поздравил на влизане в сградата. Остана неподвижен в собствената си кръв. Излизащият от прерязаната му дихателна тръба въздух правеше мехурчета в кръвта.
Истанбул
— Слушам те — каза комисар Хаккъ Каплан на помощника си. — Да започнем от онзи самовлюбен доктор.
Помощникът му разтвори бележника си.
— Лекар хирург Сарп Кая. Роден в Чешме през 1975 година. Ерген. Завършил Истанбулския медицински…
— Пропусни това — рече нетърпеливо. — Кажи нещо важно.
— Масон…
— А така. Продължавай.
— Член на ложата на Свободните и Приети масони. Влязъл е преди седем години.
— Да беше казал масон ястреб.
Помощник-комисарят Мурат Келкит възрази:
— Човекът е майстор масон, комисар.
— Знаеш ли колко степени има масонството?
— Трийсет и три.
— Да, ама нашият доктор е още на трета. Майстор, както казваш. Майсторите са Звеното на Неопитните в масонството. Те самите не знаят това. Мислят си, че като станат майстори, вече всичко знаят. Но не е така. Те са само частта над водата, върху ледника.
Браво, каза си Хаккъ Каплан. Откъде извадих толкова знания? Остана много доволен. Всъщност умираше от скука. Не бяха мръднали ни на сантиметър в разследването на бомбения атентат в Сапанджа. Нямаха и никакви улики. От Самуел Коен бяха останали шепа части. Интересното беше, че никой досега не пое отговорността за атентата. Ако беше Ал Кайда или някой подобен, веднага щяха да признаят. Но мълчанието беше пълно.
— Ерген.
— Това го каза, Мурат.
Младият полицай се подсмихна.
— Официално е ерген. Докторът е известен хирург. Заможен. Кабинетът в Тешвикийе е препълнен. Хубав мъж. Жените тичат подире му. Затова официално ерген, но в действителност едва ли.
— То и ти не се смяташ ерген тогава. Още преди да си изпратил едната, влиза другата.
Помощник-комисарят щеше да каже нещо, но се въздържа. Съсредоточи се в бележника пред себе си.
— Според получените от джиесем оператора данни сутринта в три и четирийсет и една е бил търсен от жертвата.
— Да…
— Разговорът е продължил двайсет и една секунди.
Мурат Келкит отново погледна в бележника.
— На доктора са звънeли и в четири и петдесет и пет. Тогава трябва да е бил на местопрестъплението.