Хаккъ Каплан го изгледа намръщено:
— Не го арестувай, дръж го под око.
— Ама… Не разбирам…
— Следи го… Двайсет и четири часа. Искам поне два доклада дневно, Мурат.
— Пак не раз… — помощник-комисарят не успя да довърши изречението.
— Не ме ядосвай! Следи го! С набирането на номера на Корай Булут докторът подписа смъртната си присъда. Убиецът ще се върне за него.
София
На следващата сутрин дъждът беше намалял. Волкан Демиркан приготви колата и каза на чакащия на вратата шофьор:
— Ти си върви, Седат. Аз ще карам. Само преди това свали знаменцата и смени номерата.
След като Седат тръгна, се качи на мерцедеса. Закопча колана. Запали двигателя и леко подаде газ.
Бронираният мерцедес зави вдясно при стадион „Васил Левски“. Остави вляво бившия хотел „Москва“ и тръгна по булевард „Витоша“.
Помисли си: Времето се оправя, облаците се вдигат. Всъщност никак не му се празнословеше с цяла зала дипломати. Беше достатъчно потиснат. Имаше нужда от светлина и въздух. Нуждаеше се от светлината като от вода.
Дори не беше навършил трийсет години, когато стана посланик. Същата година се ожени за Жале. Първото му назначение беше в Пакистан. Взе жена си и хукна към Исламабад. Бяха очарователни дни и за двамата. Мистиката на Ориента ги омая. Четиридневното пътуване до Лахор беше като втори меден месец. Жале беше влюбена в екзотичните цветя на Градините Шалимар. Там беше съобщила на Волкан.
— Любими, готов ли си за присъединяването към семейството на още един Демиркан?
Спомни си как закрещя от радост, как прегърна съпругата си сред цветята и я подгони като луд.
Жале се беше върнала в Истанбул за раждането. Новината за раждането на Сибел съвпадна с известието за постигането на споразумение между двете съседни страни за решаване на Кашмирския проблем по разработената от него формула. Този дипломатически успех му бе донесъл международно признание. Беше разрешил стогодишен проблем, но това не го интересуваше, гореше от нетърпение час по-скоро да зърне малката си дъщеричка.
Премина в дясната лента. Волкан обичаше измитата от дъжда софийска атмосфера. Българската столица беше пълен със зеленина град. Сега блестяха широките улици и кубетата на катедралата, извисяваща се точно зад Парламента. Внезапно промушилото се през обвилите града черни облаци слънце вече галеше листата на дърветата. Слънчевите лъчи придаваха на София атмосферата на ренесансовите икони с Исус. Освободилата се от облаците светлина струеше над града.
Открехна прозореца и вдиша чистия въздух. За момент, за миг забрави за всичко. Ако не усещаше приближаването на силна буря, сигурно щеше да запее:
Yesterday! All my troubles seemed so far away…
Тази стара класика на Бийтълс изпълняваха в ресторанта на първата им среща с Жале, докато се гледаха в очите.
Сърцето му се разтуптя. Завъртя волана към булевард „Балкански“. Малко по-нататък намали на червения светофар. Докато слушаше ритмичния сигнал за ляв завой, усети аромата на Жале. Носът го засмъдя. Не можеше да забрави миризмата и на двете. Нито на жена си, нито на дъщеря си.
Зави наляво от „Васил Левски“, към „Евлоги Георгиев“. Настъпи още малко газта. Трафикът тук беше по-оживен. Опитваше се да кара мерцедеса колкото е възможно повече по средата, за да не изпръска пешеходците със събралата се покрай тротоара вода.
Минавайки покрай зелената площ около хотел „Хилтън“, го видя на левия тротоар. Кракът му внезапно натисна спирачката. Бавно премина в лявото платно. На гърба си носеше червена раница. Също като неговата. И също като него вървеше с малки, но бързи крачки. Доближи още малко до тротоара. Погледна през прозореца. Беше мургав и с мръсна брада като терориста в Рим. Мъжът също го видя. Погледите им се срещнаха. Волкан Демиркан сякаш отново преживяваше онзи момент.
Имаше една-единствена разлика. Сега се намираше в брониран мерцедес. А преди седем години като луд разблъскваше полицаите, които не му позволяваха да влезе в станцията на римското метро, станало обект на химическа терористична атака.
— Жена ми и дъщеря ми са вътре!
Полицаят го сграбчи за яката.
Докато се дърпаше, викайки: „Дипломат съм, ще вляза, не можете да ме спирате“, го забеляза.
На гърба си носеше червена раница. Беше леко прегърбен. Сякаш в раницата имаше нещо тежко. Вървеше със ситни, но бързи крачки. Беше мургав, с мръсна брада. За момент прехвър-ли вниманието си от полицая върху него. Имаше нещо странно. Нещо не на място.
Внезапно проумя. Наоколо беше същинска лудница. Всички крещяха, тичаха, сирените на полицейските коли, линейките и пожарната свиреха оглушително. А мъжът с раницата беше невероятно спокоен. Не се интересуваше от случилото се. Вървеше, сякаш не виждаше какво става наоколо му. Възможно ли беше това? Не, не беше. Човек нямаше ли да се обърне да види какво става, нямаше ли да попита, да се загледа? А той не правеше нищо такова. Само все по-бързо се отдалечаваше.