Обикновено Волкан Демиркан слушаше вътрешния си глас. Защото много рядко го беше лъгал. „Тичай“, казваше вътрешният му глас. „Хвани го.“ И щом се затича, мъжът веднага го забеляза. Щом установи, че Волкан е по петите му, хукна да бяга.
„Дръжте го“, крещеше Волкан. „Ще избяга!“
Италианските полицаи не бяха схванали веднага.
„Ще избяга, хванете го! Тичайте!“
Няколко полицаи се включиха в преследването, спомнили си наставленията от обучението: Бягащият от местопрестъп-лението непременно трябва да бъде спрян.
Волкан вече го настигаше. Почти чуваше дишането му. Явно раницата беше толкова тежка, че го забавяше. По едно време понечи да я свали от рамото си, но разбра, че това ще го забави още повече и се отказа.
Между тях имаше най-много две крачки. Когато Волкан скочи отгоре му, видя как ръката му бързо се издига. Бяха паднали заедно. Опита се да го обърне и да извади с пръсти онова, което беше пъхнал в устата си, но беше късно. Когато полицаите дойдоха, вече бълваше бяла пяна. Със силен гърч тялото му се изпружи и застина. Смъртта настъпи за по-малко от десет секунди.
Двама полицаи рязко издърпаха Волкан от трупа. Докато той се опитваше да им обясни, че е дипломат, трети отвори червената раница и извади четири вързани едни за друг пожарогасителя.
Вечерта по РАИ 1 прочетоха официалното изявление на полицията за намерените туби в раницата на терориста, заловен от турския посланик, който беше изгубил в нападението жена си и дъщеря си.
„Специалистите откриха във флаконите силно отровен газ. При ужасяващото нападение не се е спасил никой от влака, в който се е качил един от очевидно двамата терористи. Жалко, но триста двайсет и шест души…“
Нямаше нужда хората да знаят повече. Не биваше да се всява паника с обяснението, че щом газът се смеси с въздуха, веднага атакува дихателната система, причинява верижни мозъчни кръвоизливи и незабавна смърт.
Волкан Демиркан шофираше колата непосредствено до мъжа на тротоара. Заради бавното си придвижване в лявата лента беше събрал опашка след себе си. Не обръщаше внимание на гневните клаксони. Срещна погледа на мъжа. Той се ухили и му махна с ръка. Обърна се и продължи по пътя си. Малко след това прегърна чакащото го момиче, също с раница на гърба.
Настъпи газта и се отправи към пресичащия булевард „България“ подлез. Даде десен мигач, за да влезе в средната лента. Когато погледна в огледалото, видя по нея да се движи военен конвой. Състоеше се от три коли — две патрулки, предвождани от джип. Спря мигача и намали, за да даде път на конвоя. Докато джипът го изпреварваше, отдясно видя войника на волана, който не отделяше очи от пътя. До него седеше офицер, изправен като бастун. Конвоят забързано се отдалечи.
Волкан покара още малко в лявата лента, даде отново мигач и премина в дясната. Но не увеличи скоростта. Не желаеше да се лепне зад военните.
Подмина пресечката с „Пенчо Славейков“ и заслиза към подлеза. Погледна вляво. Направи му впечатление липсата на насрещно движение. А този участък беше много натоварен по цял ден. Заради поглеждането вляво не забеляза как веднага след кръстовището трима войници излязоха иззад дърветата и спряха движението зад него. Със светлоотразителната си жълта палка единият отклони колите към „Славейков“.
Запали фаровете преди навлизането в двестаметровия подлез. Това беше по-скоро тунел. Тунел, който към средата завиваше наляво.
Влезе в подлеза и точно в средата на завоя видя сложена от военни бариера. Дали не бяха от предишния конвой? Три патрулки и джип. Преградилият пътя войник с автомат му махна да спре. Нямаше как. Пътят беше изцяло преграден. Спря.
Докато да натисне копчето за сваляне на прозореца, войникът вече беше отворил вратата.
— Слезте.
— Моля?
— Слизай!
Тонът му беше рязък. В това време от джипа слезе офицер.
— Моля, господин Демиркан. Направете каквото ви казват. Веднага. Незабавно напуснете колата.
Обърнал се беше към него на фамилия. Значи го познаваше.
— Какво означава това…
Не успя да довърши. Изключително учтивият дотогава офицер го хвана за ръката и го издърпа навън.
— Слезте, ви казах. Веднага.