Всъщност вече беше слязъл.
— Мобилният ви?
— Ей, хайде да ми…
Пак не успя да довърши. Сега войникът го обискира грубо. Извади телефона от джоба на панталона му и взе портфейла с личната и банковите му карти.
— В джипа — рязко изкомандва офицерът. — Живо, живо!
Заведоха го с блъскане до джипа. В същото време от едната патрулка излезе цивилен. Войниците набързо свалиха пуловера на Волкан и му го хвърлиха. Цивилният го нахлузи и се затича към мерцедеса. Волкан видя как единият войник хвърли през прозореца в колата му телефона и портфейла. Цивилният на волана освободи ръчната спирачка и даде газ. Оставеният с включен двигател мерцедес изтрещя и се втурна напред.
Колата с ръмжене премина край издърпаната встрани от двама войници бариера. Зави и се изгуби от погледа. Сигурно отдавна беше излязла от подлеза. „Седемнайсет секунди“, викна един войник с хронометър в ръка.
Волкан Демиркан беше шокиран. Да му бяха казали предварително, никога нямаше да повярва. Посланикът на съседна страна отвлечен посред бял ден и то от военни. Да не би пък да не бяха военни? Всеки можеше да намери униформа.
Обърна се към офицера, който още го държеше за ръка. Дръпна се и освободи ръката си.
— След като се обръщате на име към мен, значи знаете кой съм. Напомням ви, че извършвате престъпление в международен мащаб. Незабавно ми дайте обяснение.
Офицерът възпитано се усмихна.
— Мога единствено да се извиня, господине. Аз съм военен и изпълнявам заповеди. И сега това направих. Само това мога да ви кажа. Сега ви моля да се качите в джипа. Извинете мен и подчинените ми за грубото поведение.
Колко правилен английски говореше офицерът! Много рядко българите говореха такъв перфектен английски.
Нямаше какво да се прави. Качи се в колата, без да се налага да го бутат. Офицерът седна до него. Тогава Волкан забеляза затъмнените задни стъкла.
— Следяхте ли ме?
— Не, господине.
— Не бяхте ли в онази военна кола, която преди малко мина покрай мен?
— Не, господине.
— Как така? Само преди няколко минути ме изпревари съвсем същият конвой от три служебни коли и джип.
— Така е, господине — леко се усмихна капитанът.
— Те ли ме следяха?
— Ние от сутринта сме на подлеза.
Демиркан усещаше как го заливат вълните на гнева.
— А те? — попита ядосано.
— Те минаха пред вас и продължиха.
— Значи сега ми казвате, че отвличането ми е планирана операция? Отвличането на посланик?
Офицерът не отговори. Войникът се качи, седна зад волана и попита:
— Можем ли да тръгваме?
Вероятно капитанът беше направил незабелязан от Волкан жест, защото момчето веднага се обърна напред.
— Защо? — изкрещя Волкан.
Капитанът го погледна напълно спокойно.
— Извинете ме, господине. Не зная. Разбирате, че дори да знаех, нямаше да ви кажа. Ясни са ви тези неща. Наредено ми е да ви взема и отведа. При изключителна секретност. И аз изпълнявам заповедта. Толкоз. А при това вие не сте отвлечен, господине. Колата ви в този момент напуска София. Опасявам се, че ще претърпи катастрофа — и погледна посланика. — Казах ви повече от допустимото. Сега не създавайте повече проблеми.
Тогава Волкан забеляза вълнената качулка в ръцете му.
— Сложете това на главата си.
Другата врата се отвори и още един войник седна до Волкан. Разбрал, че посланикът няма да изпълни нареждането, капитанът насила нахлузи качулката на главата му. Наоколо притъмня.
Заради качулката Волкан не виждаше нищо друго, освен черна стена. Опита се да прецени посоката по завоите на джипа. Невъзможно беше. Джипът завиваше твърде често.
Спомни си казаното снощи от българския външен министър Уди Стоичков: „Скачай в колата и пристигай, комшу. Нямаш нужда от шофьор и официално облекло.
„Може да объркам пътя, Уди. Само веднъж-дваж съм го минавал. И винаги с шофьор.“
„Няма да го объркаш. Излезеш ли на булевард „България“, карай все направо. Мини през подлеза и карай до кръстовището с „Никола Петков“. Оттам ще видиш гората. Като завиеш по шосе 63, пътят за Бояна ще ти остане вдясно. Ще видиш няколко разклонения. По което и да тръгнеш, ще те изведе. Но ако искаш, ще ти пратя ескорт.“
„Вместо него предпочитам Седат.“
„Комшу, той само ще те води. Ти ще управляваш колата.“
„Добре, добре. Ще дойда сам. Все ще се оправя.“
„Разбрахме се тогава. Но непременно те чакам. Никакво отмятане. Поканата е специално за теб. Ще видиш.“
Гласът още звучеше в ушите му. „Излезеш ли на булевард „България“, караш все направо. Минаваш през подлеза…“