Подлезът. Където го отвлякоха!
Мили Боже! Не можеше ли да стигне по друг път до резиденцията на премиера? Разбира се, можеше. Всеки път в София в края на краищата извеждаше до Бояна. А резиденцията беше в гората. Обаче Уди подробно му беше описал маршрута. Следователно българският министър участваше в капана.
По време на пътуването не получи от офицера нито един отговор на въпросите си, освен: Извинете ме, господине. И не след дълго престана да пита.
Прикладът на новия късоцевен ТТРПК-14 на седналия от дясната му страна войник го блъскаше в гърдите при всяко разлюляване на джипа. Това оръжие имаше много голяма ударна сила и далекобойност. Подробно ги бяха запознали с него в Полицейската академия. Засега се използваше единствено в специалните бойни части. Значи беше отвлечен от спецназ. Доколкото видя, всички войници в тунела бяха с такова оръжие. Шансът за оцеляване на целта беше равен на нула. Защото в момента на попадението куршумът избухваше като ръчна граната.
Спряха с рязко натискане на спирачките. Не виждаше, но чуваше.
— Документите ви — наредиха строго отвън.
Чу шумолене на хартия.
Кратко мълчание.
— Изгаси двигателя и чакай.
Капитанът понечи да възрази.
— Чакай! — този път гласът беше по-рязък. Подчинението на капитана му се стори странно. Нямаше съмнение, че мястото беше строго охранявано и постовият можеше да си позволи да държи тон на кадрови офицер.
Това не може да е Бояна, помисли си Волкан. Пътуването беше продължило може би повече от час. А резиденцията на премиера Тодор Петров беше на пет минути от тунела. Това беше друго място.
Макар да знаеше, че няма да получи отговор, попита:
— В Бояна ли сме? Там ме чакат премиерът и външният ви министър.
Както и предположи, отговор не последва.
След известно време отново чу шумолене на хартия.
— Минавай!
Шофьорът включи двигателя, но известно време почака. Чакаше да вдигнат бариерата. Бавно подаде газ.
Сега липсваше монотонният звук от триенето на гуми в асфалт. Сякаш се движеха по шосе. Колата леко подрусваше.
За да не издаде паниката си, измърмори:
— Пътят е развален, а? Или е станала война и сме на фронта?
Капитанът не реагира на духовитостта му. Отдясно реагираха с удар на приклада в гърдите му.
Изведнъж Волкан Демиркан избухна.
— Виж какво, капитане — кресна изпод качулката за сняг. — Кажи на това псе до мен да внимава с оръжието. Ако продължи да ме блъска в гърдите, при пръв удобен случай ще му навра дулото в…
Капитанът разбра продължението. И войникът вдясно отдръпна от гърдите му ТТРК-14.
Продължиха още половин час и отново спряха рязко.
Отвън се разнесе тропане като по чакъл. Бяха пристигнали.
Всички врати на джипа се отвориха. Военните от двете му страни тръгнаха да слизат. Капитанът го хвана подръка и го поведе. Офицерът се стараеше да бъде колкото е възможно по-предпазлив, но за Волкан Демиркан не беше лесно да слезе със завързани очи. Докато протягаше в празното левия си крак, удари някъде дясното коляно. Изпъшка от болка.
— Махнете вече това от главата ми!
Не го махнаха.
Прав беше, под краката му имаше чакъл.
— Дотук, господин Демиркан — прошепна му офицерът. — Моите задължения свършват дотук. Отново моля за извинение, господине.
Волкан измърмори нещо неразбираемо. Беше напълно объркан. Наистина беше отвлечен. Но що за отвличане беше това? Не бяха вързали ръцете му. Устата му не беше запушена. Капитанът беше изключително учтив. Оставаше само да му се хвърли на врата. Но какъв тогава беше смисълът на всичко това? Само му бяха попречили да види къде го водят.
Вратите на задните коли се затвориха. Чу някой да казва:
— Четирийсет и шест минути и трийсет и седем секунди.
Друг отвърна:
— Двайсет и три секунди предварително.
Значи бяха приключили операцията двайсет и три минути по-рано от планираното. Чу как докаралият го джип и трите служебни коли се отдалечават.
Хванаха го под мишниците. Направи няколко плахи стъпки по чакъла. Мъжът отдясно предупреди:
— Стъпала! — толкова бяха внимателни. Леко повдигна крак.
— Четири стъпала!
След четирите стъпала излезе на равно. Сякаш там го чакаше някой. Чу шум на токчета. Тънки женски токчета.
Преведоха го през някаква врата. Волкан Демиркан вече усещаше, че е в затворено помещение. След три-четири крачки почувства преминаването през друга врата. Приличаше на тежка. Защото му се стори, че един от водачите му се затрудни с отварянето ѝ. Преброи още четири стъпки и внезапно токчетата пред него замлъкнаха.