Някаква ръка се протегна и свали качулката му. Буйните му коси плъзнаха по челото и той затвори очи, за да се предпази от силната светлина насреща си. И я видя през мигли. Пред него стоеше красивата руса секретарка на българския външен министър Уди Стоичков.
Жената беше прибрала на кок дългата си руса коса. Това ѝ придаваше сериозен и официален вид. Когато и да я видеше, Демиркан си представяше прекрасната ѝ коса, разпиляна по голите рамене. Обаче сега не му беше до зелените очи на Ирена, чипия нос и подлудяващите форми на гърдите ѝ, подаващи се през сякаш нарочно забравените разкопчани две копчета на блузата.
— Протестирам срещу това безобразие — каза гневно на жената, като се опитваше смутено да се усмихне.
Ирена сякаш искаше да каже нещо, но сумтящият през нос Волкан не ѝ позволи.
— Веднага някой да ми даде смислено обяснение. И незабавно да ме върнат в посолството. Веднага! Чуваш ли, Ирена?
— Моля за извинение, уважаеми господин посланик — с треперещ гърлен глас отговори жената.
— Извинение ли? Днес от сутринта някой все ме моли за извинение, но никой не ми казва какво става.
— Наистина молим за извинение… Много съжаляваме…
— Съжалявате значи. Получавам покана. Тръгвам към резиденцията — да, разбира се, забравих да спомена, че непременно трябваше да съм без шофьор. И посред бял ден по маршрута съм отвлечен от спецназ с автомати. Нахлузват ми страховита маска на главата и вие само съжалявате!
Волкан млъкна. Вниманието му бе привлечено от часовника над вратата зад гърба на секретарката. Тринайсет и трийсет и три. При навлизането му в подлеза беше максимум дванайсет и половина. Значи всичко беше свършило за близо четирийсет и пет минути.
Очевидно не бяха се отдалечили много от София. А може би го бяха разходили из града.
— Къде съм? — изкрещя. — Чакам обяснения. Веднага.
— Добре дошъл, комшу.
Докато Ирена кършеше ръце и се опитваше да измисли отговор, двойната врата зад нея се отвори и се показа веселото лице на българския външен министър Уди Стоичков, който му беше устроил този капан. Той здраво разтърси ръцете на Волкан, сякаш нищо не беше се случило.
— Уди, ще ми обясниш ли този маскарад или като се върна в посолството да поискам обяснения с нота?
Министърът го хвана подръка и го поведе към вратата, от която току-що беше излязъл.
— Малко търпение, друже.
— Търпение ли? Доведоха ме тук против волята ми. Войниците ви насила ме отвлякоха, Уди. А ти се смееш.
— И пак търпение, комшу — каза Стоичков и посочи с глава към вървящата от другата му страна секретарка.
— Ирена от снощи се старае да организира възможно най-учтивото ти докарване. Дори докато пътувахте, чух как дава указания на специалния екип по радиостанцията. Ти си достатъчно умен, приятелю, та да не обиждаш красивата жена, която толкова се занимава с теб.
— Още ли няма да ми кажеш какво става, Уди?
Заедно преминаха през отворените пред министъра врати. Волкан видя, че Ирена и другите останаха отвън. Повече и крачка нямаше да направи. Спря. Рязко издърпа ръката си от тази на министъра.
— Какво е това място, Уди?
Министърът отново го хвана подръка и докато го водеше към асансьора вляво, тихо прошепна:
— Ка Де Се.
Каза го толкова тихо, че не се чу.
— Какво е това?
Министърът го дръпна в асансьора и натисна едно копче. Вратата се затвори и бързо потеглиха надолу.
Уди Стоичков пусна ръката на Волкан. Докато оправяше дрехите си, тихо каза: Комитет за държавна сигурност.
Значи това беше много секретно място, където се съхраняваха най-важните тайни на българската държава и се вземаха най-секретните решения. Всички държави имаха подобни учреждения. Сателитите не можеха да ги подслушват. Място, в което отникъде не можеше да се проникне, недостъпно за камери. Такива места се смятаха за сърцето на държавата. И сега той беше в сърцето на българската държава. Насила го бяха довели при това. Но защо?
— Защо съм тук?
— Така трябва, приятелю.
Асансьорът друсна и спря. Вратата се отвори. Стоичков излезе пръв. Мястото приличаше на кутия. Министърът спря пред скенера отпред. Притисна към устройството на нивото на главата си първо дясната, после лявата си длан и изчака. Устройството светна в червено. Министърът вдигна глава, погледна уреда и в този момент червената светлина бързо затанцува наляво-надясно.
После стана зелена.
— Уди Стоичков — произнесе министърът към устройството. — Мъж. 67 години. Ръст един и седемдесет и два. Тегло осемдесет. Кръвна група B, Rh положителен. Данни за ДНК…