— Какви ги дрънкате — скочи Сарп. — Да говорите така за мъртвец… Не мога да повярвам.
— Няма нищо за невярване, докторе. Снощи Корай е скъсал връзката си с онзи. А може би е скъсал преди това и един удар с ножа…
— Ти си луд — кресна Сарп. — Ненормален. Не искам да слушам повече, разбра ли? Корай беше нормален. Напълно. Млад. Родолюбец. Женкар. Умен. А ти…
Сарп Кая внезапно забеляза израза в очите на комисаря. Нервите му веднага алармираха. Разиграва ме. За да се ядосам, да се разбунтувам и да се разприказвам, та да не се петни паметта на Корай. Сдържайки гнева си, обърна глава и извика:
— Повече няма да слушам тези обиди. Ще взема някои дрехи от стаята и изчезвам оттук. Със или без белезници.
Забързано излезе от хола. Влизайки в обърнатата наопаки стая, се смееше наум: Ах ти, тарикат такъв. Още малко и да налапам въдицата.
Комисар Хаккъ Каплан също се смееше в хола.
„Май си отвикнал, синко Хаккъ“, си мислеше. „Вече не умееш да се преструваш. Виж, дори докторът не се хвана на въдицата ти.“
Извади малкия бележник от джоба си. Написа две кратки изречения:
Лъже. Лъже за всичко.
София
„Това е абсолютно безобразие“, каза си Волкан Демиркан. Чувстваше се като в шпионски филм.
Когато тайната врата се затвори зад гърба му, постоя слисан известно време. В дъното на мрачния коридор светеше лампа. Чуваше се някакво бучене. Когато тръгна към светлината, то се усили. По никакъв начин не схващаше случилото се. Какво ли имаше да му казва британският външен министър, та се налагаше такава глупава тайнственост? След няколко крачки се озова пред стъклена врата. Когато фотоклетката го улови, вратата се отвори. Сега бученето беше по-близо.
Тръгна към източника на светлината по завиващия вдясно коридор. След последната извивка го очакваше още една изненада.
— Това пък какво е?
Пред него имаше огромен басейн. И в центъра му — гигантско метално кълбо. Бликащите от осем отвора около него струи го обливаха. Действащото на нервите бучене идваше от тази водна бомбардировка.
С приближаването до кълбото една част от него се разгъна като мост насреща му. Той забърза към очакващия го в кълбото британски външен министър Оливър Винсънт Калвин. При всяка негова крачка мостът от сферата се прибираше нагоре. След затварянето на капака бученето на водните струи остана отвън.
Кълбото беше напълно изолирано от околния свят. Подслушването на разговорите в него беше невъзможно. Невъз-можно беше и проникването вътре с термални камери или с най-съвременните подслушвателни средства. Волкан знаеше, че подобна система съществува и в Анкара. Не беше я виждал, но беше чувал за нея. Най-секретните държавни решения се вземаха на такива изолирани места. Разбира се, те навсякъде бяха различни. Германците например използваха хидравлична система за издигането на стаята за съвещания на върха на сградата. Американците работеха под земята. Каква ли беше руската система? Всички притежаваха само една обща особеност: нищо да не се вижда, да не се чува, да не изтича.
Британският министър седеше до метална съвещателна маса. В сферата нямаше нищо друго освен нея и дванайсетте стола наоколо ѝ. Оливър Винсънт Калвин стана и протегна ръка.
— Добре дошли. Благодаря, че се отзовахте на поканата ми.
Беше около четирийсет-четирийсет и пет годишен. Върху челото му падаше кичур вълниста руса коса. Очите му бяха изумително сиви. Ако не бяха овалните очила с черни рамки, погледът им можеше да вледени душата на събеседника. Но леко свличащите се по носа очила придаваха одухотвореност на лицето му. Тънките му устни едва помръдваха при разговора. Типичен британец. Надменен, студен, потаен, но и точно толкова възпитан.
Волкан още се чувстваше като в шпионски филм. Министърът беше доловил мислите му:
— Моля да ме извините за тайнствеността.
— Защо да ви лъжа? За мен беше много изнервящо както желанието да се срещнем, така и начинът на докарването ми тук и това загадъчно място.
Оливър Винсънт Калвин намести очилата си с пръст и се усмихна:
— Прав сте. Но нямаше друг начин да избегнем очите и ушите на БК-седемнайсет.
БК-седемнайсет беше най-съвременният шпионски спътник, изпратен в космоса миналата година. Уж щял да търси други цивилизации във вселената. Да улавя сигнали от дълбините на космоса и да търси следи от разумен живот. Може би вършеше и това, но всички знаеха, че това е гигантско ухо за тайните на сигурността. Така във Вашингтон вече можеха да видят и чуят каквото пожелаят.