— Дойдох тук неочаквано, уважаеми господин посланик. Взети бяха всички мерки за секретност, но когато слязох в София, бях убеден, че се е разчуло. Знае се къде съм. Наложително е обаче да не се разбере за срещата и разговора ни. Затова бяхме принудени да прибегнем до тези, опасявам се, глупави за вас средства.
Любопитството на Волкан растеше. Какво се опитваха да скрият британците от господарите си американци, на които бяха безусловно предани? Кимна и продължи да слуша.
— Поради това — продължи Калвин — правителството ни помоли българите за съдействие да ви докарат тук по някакъв начин, но категорично под строга секретност. Тази среща трябваше да се проведе в напълно изолирана обстановка. Предоставиха ни тази стая за шифроване. От момента на напускането ви на тази стая на българските колеги, модерните термални локатори на БК-17 няма да уловят дори телесното ви излъчване. Коридорите и металната сфера не пропускат и телесната топлина. Не е възможно да се подслуша разговорът ни. Всъщност не знаят, че сте тук.
— О, естествено — нервно каза Демиркан. — Аз съм катастрофирал…
— И сте загинал — студено се усмихна британецът. — Никой не знае, че сте жив и сте тук.
— Лъжете се, господин министър — репликира Волкан. — Българите знаят.
— Двама българи. Уди и секретарката му.
— И цял батальон военни — усмихна се иронично. — Малко ли са свидетелите, че съм жив и съм тук?
Британецът се опита да смени темата.
— Трябва да ви кажа, че ми губите времето, господин посланик. Вие също закъснявате за пътешествието, което ще предприемем.
— Какво пътешествие? Къде отиваме?
— В Истанбул — кратко отговори Калвин. — Тайно и незабавно.
Волкан усети, че губи търпение. До гуша му беше дошло от тези глупости.
— Какво искате от мен, господин министър?
Беше се изправил и навъсено наблюдаваше събеседника си.
— Искам да предадете съобщение на премиера ви. Изключително секретно и съдбоносно.
— Вие сте външен министър. Знаете, че реципиентът на посланика е външният му министър — понечи да възрази, но британецът го прекъсна с жест.
— Единствено на премиера ви. Разбирате ли? Съобщението е предназначено единствено за премиера ви. Няма да се шифрова. Ще се каже директно на адресата. На срещата няма да присъства трето лице.
За толкова години в дипломацията не беше му се случвало нищо подобно. За хиляден път в ума му се върна същият въпрос: „Какво става?“
— Както знаете, мой началник е външният министър. Аз съм му подчинен — настоя той, опитвайки се да изкопчи още нещо от британеца.
В сивите очи на министъра припламна искра.
— Не си и помисляйте дори. В никакъв случай. Нямаме му доверие.
Глупости, мина му през ум. Като нямат доверие на Джандемир Гюнер, как могат да вярват на посланика му? Съвсем се обърка. Калвин веднага усети това.
— Наблюдаваме ви, господин посланик. Трагедията ви разтърси всички ни. Възхитени сме от смелостта ви при терористичната атака в Рим. Знаем, че можем да ви се доверим заради безмилостната ви борба срещу тероризма и всички лудости. Приветстваме усилията ви за забрана на химичните оръжия. Вие убедихте премиера си да оглави тази инициатива. Но в този момент Великобритания се интересува от друго ваше качество.
— Така ли? От кое?
— От предаността ви към Еге Тунабою.
— Какво общо има личното ми уважение и привързаност към премиера с отвличането и докарването ми в това кълбо?
Оливър Винсънт Калвин впи сивите си очи в лицето на Волкан. Ръцете му върху масата не бяха спокойни. Показалецът му опипваше големия пръстен на лявата ръка. Сякаш го галеше. Погледът на Волкан се спря на червената фигура на пръстена. Изглеждаше му позната, но не се сещаше откъде. Внезапно се сети за друго необяснимо нещо. Нещо, което го тревожеше от идването му тук.
— Ако ви кажа, че въпросът е от жизненоважно значение, дали ще направите връзката, господин посланик?
Е, стига толкова смехории, Волкан, рече си.
— Какво искате да му предам, господин министър?
— Бих желал отново да ви напомня, че тази информация е жизненоважна за съдбините на света. Много по-важна от вашия и моя живот.
Волкан стисна зъби и пак попита:
— Какво е съобщението?
Оливър Винсънт Калвин наля в чашата си вода от кристалната кана на масата. Отпи няколко глътки, вперил леденостудените си очи във Волкан. Очевидно още го преценяваше. Накрая се реши. Посланикът нямаше да ги предаде.
— Готви се операция срещу Турция.