— Каква операция?
Британецът отпи още глътка.
— Агентите докладваха, че подготовката е в ход.
Волкан Демиркан изведнъж се обля в пот.
— Америка или Русия? Или Израел? Кой? Кой готви операция?
Министърът бавно остави чашата на масата. Насочи към посланика пръста с пръстена.
— Мисля, че никой от тях. Това е извън тях, неизвестна за нас сила. Тайна държава.
— Тайна държава, непозната сила… Много глупаво. Каква военна операция извън държавата…
Министърът хвана ръката на Волкан през масата. Погледът на посланика отново попадна върху пръстена. Виждал съм го това някъде, помисли си.
— Не става дума за класическо нападение. Застрашени са светът и цивилизацията ни. И единствен той може да попречи.
— Кой?
Оливър Винсънт Калвин се наведе към Волкан, продължавайки да стиска ръката му:
— Премиерът ви Еге Тунабою.
Волкан неволно се засмя:
— И аз бях отвлечен, за да му предам това? Това ли е съобщението?
Калвин впи безизразните си очи в тези на Волкан.
— Не — прошепна. — Премиерът ви ще бъде убит!
Сякаш бомба падна в металното кълбо.
Истанбул
— Ще пиете ли кафе? — попита комисар Хаккъ Каплан. — Ще се разсъните.
— Не ми се спи.
— Странно. Очевидно така ми се е сторило. Вероятно когато преди малко влязох в стаята, главата ви не е била върху масата. Както и да е, аз съм почти заспал. И имам нужда от кафе.
Вдигна телефона, без да дочака отговор:
— Донесете две кафета. Черни. Без мляко, моля. И внимавайте да не са от ония три в едно, две в едно и подобни, че ще ви ги излея във врата.
Усмихна се и погледна Сарп Кая:
— Направо полудявам като поискам кафе и ми донесат от ония пакети, разтворени във вряла вода. Кафето трябва да мирише на кафе. Да бъде черно. Да ти се отлепят клепачите.
Хаккъ Каплан се наведе, извади от чекмеджето си голям плик и го метна пред Сарп Кая.
— Какво е това?
— Снимки от местопрестъплението.
Сарп притегли плика към себе си. Една от снимките се подаваше навън до половината. Там се виждаше кракът на Корай Булут без обувка.
— Не е приятно, но ви моля внимателно да ги разгледате.
— Длъжен ли съм?
— Не. Но разчитам на вниманието ви, докторе. Вижте дали няма някакъв детайл, който ни е убягнал. Нещо, което да привлече вниманието ви. Нещо странно. Нещо не на място или нещо, което липсва например.
Сарп Кая неохотно започна да разглежда снимките. Съще-временно се питаше защо са нужни толкова много снимки. Снимки на трупа в различни пози. Фотографии на прерязаното гърло на Корай отдалеч, отблизо и от различни ъгли… Очите му, които беше затворил. Ръцете. Позата на пода. Свитият към корема крак. Протегнатият към вратата друг крак без обувка. Обърнатата мокасина малко по-нататък.
Преглътна, за да разкара буцата в гърлото си. Очите му се замъглиха. Знаеше, че Хаккъ Каплан следи всяко негово движение. Но не можа да предотврати насълзяването на очите си. Прехапа устни. Но пак не можа да спре потеклата по бузата му сълза.
Внезапно сякаш игла се заби в мозъка му. Също както докато стоеше до трупа на Корай. Имаше нещо странно. Или както беше казал комисарят: „Нещо, което липсва, или нещо, което е там, но не трябва да бъде“. Нещо, забелязано на местопрестъп-лението, го беше разтревожило. И сега, докато разглеждаше снимките, му бодеше в очите. Не биваше да е там. Но какво? Какво беше онова, което му приличаше на знак, на послание, на шифър?
Не успя да го открие и при третия преглед на снимките. Въпреки многото кафета очите му вече се затваряха. Най-вероятно втората безсънна нощ щеше да приключи тук, в полицейския участък, върху бюрото на Хаккъ Каплан. Защото вече беше решил да заспи точно тук.
— Открихте ли?
Гласът на комисаря сякаш идваше през мъгла. Много отдалеч.
Поклати глава.
— Нищо ли не ви направи впечатление?
Да, но какво точно беше.
— Не.
— Съвсем нищо ли?
— Съвсем.
— Добре тогава — каза комисарят и събра снимките. Внимателно ги сложи в плика и го прибра в чекмеджето. — И все пак, ако си спомните нещо…
— Ще ви се обадя.
— Разбрахме се… Сега, както ви обещах, хората ми ще ви откарат.
— Не се безпокойте, ще си отида и сам.
— Знам, че можете. Но не ми се ще единственият ми свидетел да заспи на някой ъгъл или да го намерят някъде с прерязано гърло.
Сарп го изгледа мрачно. Усещаше, че едва се държи на краката си, но не успя да се въздържи.
— Нали преди ви казах, че имате странно чувство за хумор, господин полицай?
Хаккъ Каплан се засмя.