— Толкова лъжи изприказвахте, докторе, че не успях веднага да си спомня.
Стисна подадената ръка.
— Благодаря ви за съдействието — каза комисарят. — О, за малко да забравя. Госпожа Филиз и сестрата на Корай Булут се преместиха преди няколко часа.
— Какво? Пренесоха ли се? Какво значи това?
— Госпожа Суна си спомни, че има ключове от дома на нейна приятелка, заминала за САЩ за шест месеца. Обзаведена къща. Или по-скоро вила. Заобиколена с висока ограда. Момчетата наслагаха камери тук-там. Помогнахме им веднага да се нанесат. Известно време ще живеете там. Да не забравяме, че госпожа Суна беше така любезна да предостави една стая до входа на трима колеги.
Сарп не знаеше да се радва или да се ядосва. Единственото, което искаше в този момент, беше да сложи глава на възглавницата.
— Къде е тази къща?
— Не много близо. До Саръйер. В Зекериякьой. Познавате ли района? Горист… И близо до морето.
„Зекериякьой“, измърмори Сарп, „поне да беше точно на българската граница. Не можаха ли да намерят по-отдалечено място да ги скрият?“
Комисарят се обади точно като излизаше:
— Докторе!
Обърна се и го погледна отегчено. Очите му неволно се затваряха.
— Да ви попитам за рисунката на стената у вас.
— Коя рисунка?
— Дето прилича на кръст. Не сте успели да я нарисувате със спрей.
Сарп веднага предупреди мозъка си: „Внимавай, клопка“.
— Кръстът с дръжка ли? Да. Какво е станало с него?
— Исках да ви питам за спрея. Потърсихме го в дома ви, но не го открихме.
— Изхвърлих го — изрече първата лъжа, която му мина през ума.
— Жалко. Но навярно си спомняте марката.
— Не, комисар — отговори уморено. — В такова състояние съм, че за името да ме попитате, едва ли ще си го спомня.
— О, извинете — усмихна се Хаккъ Каплан. — Много ви се спи, разбира се. Няма значение, не е толкова важно. Обаче от Съдебна медицина взеха проба от стената. Тази боя не се продавала у нас. Вероятно сте я донесли от чужбина.
Сарп кимна, опитвайки се да се усмихне. Докато вървеше към служебната кола, която щеше да го откара, се ругаеше непрестанно. Даде първата фира, синко, си казваше. В такова тресавище затъна, че с всяка минута приближаваш дъното.
Управляващият колата полицай непрестанно го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Колегата му до него също току се обръщаше да види дали не ги следят.
— Ако искате, поспете малко.
Шофьорът май каза още нещо, но Сарп не го разбра. Гласовете постепенно затихваха. Накрая настъпи тишина. Престана да се съпротивлява на страшната тежест на клепачите си. Главата му клюмна напред.
Пред очите му се редяха снимки. Снимките на безжизненото тяло на Корай Булут. Редяха се една след друга. Внезапно Сарп вдигна глава.
„Очилата!“
— Моля? — погледна го шофьорът в огледалото.
Очилата на Корай, извика на ум… Бяха отхвръкнали от очите му и паднали на метър по-нататък. А протегнатата напред ръка на Корай сякаш ги сочеше. Това привлече вниманието му, още щом видя трупа. Но тогава не беше доловил смисъла. Сега вече го схващаше.
— Казахте ли нещо? — попита отново шофьорът.
Нервите на Сарп се изопнаха.
— Питах дали стигнахме — отговори. Нямаше намерение да каже на полицията за очилата. Поне не сега. Докато не ги видеше.
— Още малко — усмихна му се шофьорът в огледалото. — Завихме към Бахчекьой. След пет минути пристигаме.
Изобщо не ми пука, помисли си Сарп. Докато не намереше очилата, нямаше да може да заспи. Опита се да си ги припомни. Внезапно пред очите му се появи Корай. Също както онази нощ, беше свалил очилата и ги поднасяше към носа му. „Няма време. Погледни през очилата ми, Сарп. Виж с моите очила.“
Как не го разбрах, ругаеше се. Това беше знак. Корай беше му го казал още през онази нощ. Точно преди да умре и умирайки. С последния си дъх.
Къде ли бяха сега очилата на Корай? Сигурно ги е прибрала полицията. Ако беше така, интересът му щеше да събуди подозрение. Но трябваше да намери очилата на Корай час по-скоро.
Пет минути по-късно спряха пред заобиколена със стени къща. Градинската врата се отвори. Сарп забеляза поне четирима цивилни полицаи на различни позиции. Тръгна по тясната пътека, обградена с изоставени, неподдържани цветя към триетажната вила със спуснати щори на приземния етаж. Изведнъж вратата се отвори и се показа Филиз.
— Едва не умряхме от притеснение.
Сарп усети как душата му се стопля. Това беше непознато досега за него усещане. Всъщност жените, които харесваше, винаги му бяха въздействали и караха нещо да трепне в него, но сега беше по-различно. Да, имаше и желание, но чувствата му в момента бяха нещо повече от сексуален нагон. Жена да се притеснява за него. Да го посреща. Това го правеше щастлив. Въпреки преживения ужас.