— Майсторе — пристъпи към бюрото, — извинете за безпокойството.
Селим Санер пъргаво се изправи. Ставите на такава възраст не позволяваха да рипнеш като младеж, но той беше скочил при влизането му като пружина.
— Добре дошъл, братко.
Сарп колебливо стисна протегнатата му ръка. Какво можеше да се случи? Дали щеше да му позволи да прегледа ритуалите? Ами ако от притеснение объркам поздрава, разтревожи се. Ако Великият секретар се усъмни, можеше да го подложи на изпит по масонство. Не можах да ги науча тия неща, помисли си. Ако ме попита: „Масон ли си?“, трябва да отговоря: „Братята ме приемат като такъв“. Ако стисне ръката ми по масонски и попита: „Какво изисква това?“, ще отговоря: „Една дума“.
Да, но повече не си спомняше.
Усети характерното притискане на китката и отговори по съответния начин.
Вероятно правилно беше подал знака, защото Високопочитаемият Велик секретар седна в креслото под голямата картина с пергел и правоъгълник на стената.
Всъщност Сарп си представяше кабинета по друг начин. По-тайнствен. Но това беше обикновен офис. На стената до него имаше огромен метален шкаф и остъклена библиотека срещу бюрото.
Единственото, което издаваше кабинета на масон от висока степен, бяха правоъгълникът и пергелът зад Селим Санер. И някои дребни предмети по бюрото. Необработен камък под формата на куб. Малко длето за дълбаене на камък и чук. Линия. Череп отляво. И пясъчен часовник. Онази нощ му бяха разяснили значението им, но всичко беше влязло през едното и излязло през другото му ухо.
— Как сте, братко?
Тонът на Селим Санер беше приятелски. Сарп реши също да се държи сърдечно. Всъщност не смяташе, че може да скрие нещо от тези очи.
— Моля да ме извините, Високопочитаеми… — каза.
По лицето на възрастния мъж плъзна топла усмивка.
— Бъдете спокоен, братко. Много ще се радвам, ако ме наричате само брат Селим или майстор Селим. Ние не използваме много масонските си звания извън храма.
— Разбирам — измърмори Сарп. — Извинявайте. За пръв път влизам в кабинета на брат от такава висока степен. Малко съм объркан.
— Объркан ли, братко? — изненадано попита Селим Санер.
— Да. Представях си по-различна обстановка.
Възрастният мъж отново се усмихна.
— Какво очаквахте? По-помпозно или по-просто?
— Да си кажа право, Високопочитаеми… Извинете, майстор Селим, смятах, че висшите офицери обитават по-разкошни или знам ли, по-тайнствени места.
— О, този кабинет е достатъчно разкошен. Вижте, светлината на масонството огрява навсякъде. Светлината на обичта и братството се разпръсква навсякъде. Какъв по-голям разкош от този?
Сарп се почувства като мързелив ученик, нахокан от учителя си. Мъжът посочи необработения камък и длетото върху бюрото си.
Нямаше да се изненада, ако се оплачеше: „Все още дяламе камъните си“. Това беше показност. Една от демонстрациите на смирение при масоните. Ако кажеш на някой масон колко е добър, той веднага ще наведе глава и ще въздъхне: „Ами, ние все полираме камъните“.
Целият масонски живот не стигаше за полирането на камъни. Или за стремежа към усъвършенстване посредством любовта.
Сарп усещаше, че вече е време да каже нещо. След като беше стигнал дотук, нямаше намерение да си тръгне с празни ръце.
— Дойдох в библиотеката… — започна.
— Много се радвам. Братята не я ценят достатъчно. А тя е много богата. Масони или не, не успяхме да накараме хората си да обикнат четенето. Какво търсехте, братко?
— Ритуала за трийсет и втора степен.
Бинго!
Селим Санер видимо се стресна. Погледна Сарп без да крие изненадата си.
— Голям шегобиец сте.
— Такъв съм си, майстор Селим. Но сега не се шегувам.
Лицето на Почитаемия замръзна. Но маската на усмивката още беше там.
— Мисля, че брат от трето ниво трябваше да знае, че това е невъзможно. Греша ли?
— При цялото ми уважение, опасявам се, че грешите.
— Така ли? — гласът му беше леден. — Как разбрахте?
— Аз съм на трето ниво. Не мисля да преминавам към философските степени. Поне засега. Но преди да стигна дотук, успях да прочета ритуала за девето ниво например.
Синьото в очите на Селим Санер беше съвсем избледняло, погледът му беше стоманен.
— Ако ме попитате на колко години съм, знам как да отговоря. „Четири пъти по две плюс едно.“ Нали е така? След това научих какво е Съветът на Деветте избрани и кървавата кама. Вече познавам и Фарос овчаря, сина на Миям. Онзи овчар, който издал пред Съвета на Деветте избрани къде се крият убийците на Хирам…