Сарп Кая щеше да продължи, но Селим Санер се изправи.
— Явно предпочитате да бъдете повече груб, отколкото шеговит. Ние знаем, че ритуалите ни се въртят по книжарниците и се публикуват в сайтовете на масономразците. Но все пак…
Сарп също се изправи:
— И си мислите, че пазите тайна… Уважавам това. Нямах намерение да бъда груб. Моля за извинение, ако сте го приели така. Аз съм само реалист. Нали на това ни учат в ложата? Винаги да търсим реалността. Нали заради това искаме „светлината на истината да озари навсякъде“? Наистина не разбирам защо от мен трябва да се крие онова, което всеки профан би научил с един клик. Моля да ме извините.
Мъжът бавно пристъпи насреща му. Впи рентгеновия си поглед в очите му. Претегля ми ума, помисли Сарп. Прави ми мозъчна томография.
Селим Санер го наблюдава известно време, после направи нещо съвсем неочаквано. Сложи ръка на рамото на Сарп.
— Прав сте, младши братко — каза тихо. — Враговете не спят. Чрез тези публикации целят да ни обградят в обръч на страх и съмнение. Винаги са правили така. Опитват се да отдалечат хората от нас. Това им е играта. Да ни вкарат в капан, за да разкрием тайните си. А всъщност знаят, че нямаме такива. Но се преструват, че не знаят. Защото ако признаем, че онова, което наричаме тайни, не е нищо повече от масонски символ, наследство от хилядагодишната масонска история, който ни държи заедно и ни обвързва, ще се разпилеем. Ще престанем да съществуваме. Ще се отърват от нас. Ще отпадне най-голямото препятствие пред въвличането на човечеството в мрака. Храмът на човечността, който се стремим да изградим, ще се срути безвъз-вратно върху главите ни. Ето защо трябва въпреки всичко да се придържаме към древните си обичаи и традиции. Да скрием тайните на най-сигурното място — в сърцата си.
— От кого? — попита Сарп. Интонацията му беше малко по-рязка, отколкото би желал. — Един от друг ли?
— Да. Един от друг. Такъв е обичаят. Само с вярност към обичаите можем да продължим да съществуваме. Първото, което трябва да усвои един масон, е търпението, другото е да знае, че не може да иска онова, на което няма право. Спомнете си легендата за Хирам на вашето ниво. Той е жертвал живота си, за да не издаде на калфите тайната, на която нямали право. Всички сме подобни на Хирам и трябва да постъпваме като него. Или мракът ще погълне светлината.
Ако друг беше чул това, щеше да го сметне за заучен текст. Но Сарп виждаше, че говори убедено, както му е на сърцето. Селим Санер се беше посветил на масонската мисъл и йерархия. През целия си живот беше вървял като масон в ложите, беше гледал, ставал и сядал като масон и сигурно милиони пъти беше чувал и разказвал същите легенди. Не случайно се стигаше до това ниво. Научените от него на първите три степени „тайни“ бяха шменти капели. Не мислеше, че „тайните“, научени от възрастния човек насреща му, на това ниво са по-различни. Но след онази нощ си задаваше все един и същ въпрос: Имаха ли масоните наистина тайни, които да предизвикат смъртта на Корай?
Великият секретар удари няколко пъти Сарп по рамото.
— Разбирам вълнението и откровеността ви. Уважавам прямотата ви, братко. Но кажете ми, защо трийсет и втора степен? Има ли специална причина?
Сарп впи поглед в избелелите му очи, за да не пропусне и най-незначителната реакция.
— Искам да науча каква е ролята на Великия Княз-пазител на Свещената тайна, това е.
Известно време се гледаха без да помръднат и без да дишат.
В очите на Селим Санер за миг припламна искра. Сарп не пропусна студената и остра като нож светлинка. В този поглед имаше и страх, и заплаха. Но май повече паника, рече си Сарп. Високопочитаемият изпадна в ужас.
Възрастният мъж го тупна още веднъж-дваж по рамото и се отдалечи. Но докосването му сега не беше бащинско.
— Не мога да ви помогна. Не знам.
— Как? Вие не сте ли трийсет и второ ниво? Или трябваше да кажа Велик Княз на Свещената тайна?
Високопочитаемият Велик секретар тръгна към вратата, за да покаже, че срещата е приключила, но се обърна и го погледна.
— Масон съм — каза тихо.
— О, знам, майсторе. Казаха ми го. Помни клетвата за пазене на тайните. Но някой я е забравил.
— Аз не съм — отвори мъжът вратата.
Сарп тръгна към изхода и спря пред Селим Санер:
— Да бяхте имали повече време. Мислех да поговорим за Тувалкаин.