Излезе, без да дочака отговор. Направи две крачки. Върна се и протегна ръка, сякаш казваше: Как можах да забравя. Ръката на възрастния човек беше студена. Може би и леко трепереше. Не направи масонското ръкостискане.
Без да се притеснява дръпна стареца към себе си и ритуално го целуна три пъти по бузите.
— Дали не познавате някой, който да ме осведоми за меча на Тувалкаин? — попита. — Ако не е тайна, разбира се.
Селим Санер не се поддаде. С леден глас промърмори:
— Най-добре, братко, си намерете някой разказвач на приказки. Явно прочетените грешни и неверни неща са ви отвели в света на приказките.
Внимателно затвори вратата зад Сарп. Върна се на бюрото си. Поседя замислен известно време. После вдигна телефона.
— Утре ми припомни, момичето ми — каза на секретарката, — да се срещна с Почитаемия майстор на ложата на Сарп Кая. И да напиша предупредително писмо на любопитния доктор.
София
— Уважаеми зрители, прекъсваме предаването, за да прочетем съобщение от пресцентъра. Турският посланик в София Волкан Демиркан е загинал в катастрофа на пътя към Витоша.
Екранът на Българската телевизия се раздели на два сектора. Появи се снимка на посланика отпреди години. От времето след загубата на съпругата и дъщеря му в Рим. Не можеше да се намери по-подходяща снимка за известяване на трагедията, помисли си Волкан.
Опитваше се да събере мислите си след разговора с британския външен министър в българската ДС. Последният му въпрос към Оливър Винсънт Калвин, преди да се разделят, беше:
— Вие вярвате ли на тези безсмислици? Тоест в съществуването на някой си Тувалкаин?
Мъжът го беше погледнал учудено.
— Естествено, не — тонът му беше категоричен. — Но ако бяхте попитали: „Вярвате ли, че наоколо обикаля някой, наричащ се Тувалкаин“, щях да отговоря положително. Защо да идвам тук, ако не вярвах? И да предизвиквам подигравките ви?
След като британецът си тръгна, в изолираната от очи и уши метална сфера влезе Уди Стоичков. Вратата вече беше отворена, нямаше го и водния щит от пръски в средата на басейна. Всичко секретно беше казано. Беше време за действия.
Българският външен министър Стоичков приятелски тупна по рамото умисления Волкан. Не знаеше какво са говорили с британеца, но от самото начало беше подчертал секретността и необичайността на започнатата операция, както и изключителното положение. Отиде в задното помещение на кълбото и се върна с две бири. Остави едната пред него.
— Турският посланик Демиркан беше широко известен и ценен в дипломатическите среди — продължи говорителката. — Демиркан работеше в София от две години и играеше важна роля в развитието на българско-турските отношения. Уважаеми зрители, сега на живо по телефона от мястото на инцидента… Да, на телефона е свидетел на произшествието…
До статичната снимка на Волкан и лицето на говорителката се появи звукова графика с надпис „телефонна връзка на живо“.
— Представете се, моля.
— Васил Панчев.
— Видяхте ли катастрофата?
— Не точно. Тогава вървяхме със съпругата ми ей нататък и чухме шум.
Последва нещо смехотворно. Мъжът разказа как чул взрив, като се затичал по посока на шума и бил принуден да се скрие зад едно дърво, когато видял из въздуха да хвърчат камъни и парчета метал.
Говорителката упорстваше:
— Видяхте ли колата? Трупът на посланика вътре ли беше?
— Колата беше изхвърчала на трийсет-четирийсет метра надолу. Беше обгърната в пламъци. Как да видим? Нищо не се виждаше. Дойдоха още някакви хора. А ние влязохме в онова кафене и телефонирахме на полицията.
Посланикът отпи голяма глътка бира. Уди дръпна съседния стол и седна.
— Е, какво усещаш, като гледаш репортажа за смъртта си?
Не отговори. Само изгледа Уди от упор. Мисълта му беше другаде.
Умът му сновеше между възможностите да повярва или не на чутото след репликата: „Ще убият премиера ви“.
В какво се забърках, се питаше. Това беше нечуван скандал. Великата Англия кара силите за сигурност на една страна да отвлекат чужд посланик на територията си, да разиграят фатална катастрофа и му казват: „Върви да спасяваш премиера си. Ще го убие някаква сила, която не познаваме“.
Стана и започна да обикаля около масата, без да обръща внимание на Уди.
И сега искат от мен да повярвам на всичко това и без никой да разбере — понеже официално съм мъртъв — да отида в Истанбул. В никакъв случай в Анкара, каза британският министър. Със сигурност ще ви разпознаят. Трябваше по някакъв начин да се добере до Еге Тунабою и да му каже: Някакъв луд ще ви убие. На един възрастен човек, който напълно му вярваше и дори му казваше: Обичам те като собствен син, не ме будалкай. Той самият не вярваше, а как Еге Тунабою щеше да повярва на предупреждението „Ще ви убият“ от внезапно появилия се насреща му смятан за мъртъв Волкан?