Край на великолепната ми кариера, помисли си. Дотук било писано значи.
Спомни си въпроса, който преди малко зададе на британския външен министър Оливър Винсънт Калвин:
— Как ще съживите мъртвец, господин министър?
— Моля? — обърна се той и го погледна с възпитано учудване. — Не ви разбрах?
— Какво има да не разбирате. Убихте ме. Да речем, че съм повярвал на разказа ви. Качвам се на английска подводница в Черно море и тайно слизам в Истанбул. Спасявам живота на премиера. И после? Как ще ме съживите? Мислили ли сте за това? Шефът на МИ6 няма ли готов сценарий?
Очакваше утвърдителен отговор.
— Изобщо не сме мислили. А и още не сте умрял, приятелю. Всичко зависи от отговора ви. Ако приемете задачата, колата ви ще изхвърчи от тесния планински път в пропастта и ще изгори. Българската телевизия ще разпространи новината по света. Ако не приемете, нямам много възможности. Освен, разбира се, да се моля информацията за силата и честността ви да е вярна. Ще ви съпроводят оттук до колата ви. И всичко това няма да се е случило. Аз не съм бил тук, не сме се виждали — ще продължим играта. Но ако кажете нещо, правителството на Нейно Величество яростно ще опровергае тези глупави лъжи.
Волкан Демиркан не издържа и прихна.
— Моля ви се. Правителството на Нейно Величество е обмислило всичко до най-дребните детайли, но не и как ще върне към живот убития.
Калвин го беше изгледал ледено. Най-малко десет пъти беше чел досието на Волкан. Знаеше, че не е лесен, но не предполагаше, че е толкова докачлив. Елтън Грийн, профайлърът на МИ6, изслушвайки цялата информация, беше отсякъл: „Ще се съгласи. Внимателен, но пламенен. Носи всички особености на етноса си. Турците не обичат да мислят дълго. Искат веднага да действат. Мисля, че след като му кажете, че ще убият премиера им, няма да чака повече. Ще побърза веднага да достави информацията. Може да стане опасен за онези, които се опитат да му попречат. Известно е как залови терориста в Рим.“
Елтън Грийн беше казал: „Ще действа веднага“, но с непрестанните си въпроси Волкан беше опровергал профайлъра на МИ6.
— Не забравяте ли нещо, господин министър?
— Какво?
— Причината.
— Не ви разбрах.
— Ще обясня. Защо Тувалкаин иска да убие премиера ни?
Британският министър беше замълчал, а след малко дойде и отговорът:
— Не знаем. Нямаме никаква идея. Вероятно смята господин Тунабою за пречка пред целта си… А и…
Калвин замълча, сякаш се беше отказал в последния момент.
— И?
Мъжът беше вдигнал рамене.
— За съжаление не знаем.
Волкан само беше свил устни.
— Господин посланик, разбирате, че не мога дълго да остана тук. Кажете ми незабавно, приемате ли задачата или не. Трябва да издам редица важни нареждания с оглед на решението ви. Приемате ли?
Какво друго му оставаше? Беше взел решение още когато чу „Ще убият премиера ви“. И все пак подходи предпазливо:
— Дипломатът получава нареждания само от шефа си.
— Престанете вече. Не ме будалкайте. Тук нямате шеф. И да имахте, не мисля, че би ви възложил задачата, за която ви моля. Според нашето разузнаване Джандемир Гюнер би се опитал да скрие тази информация. Защото би имал достатъчна подкрепа по пътя към властта, ако премиерът ви умре, нали? Начело с Германия, доста европейски столици, оръжейни магнати и куп други сили биха били доволни да видят господин Гюнер, подал сигнали от Анкара на различни адреси още от времето като съветник, че може лесно да бъде използван на мястото на Еге Тунабою.
— Както вие използвахте Уди ли?
Погледът на министъра в този момент можеше да вледени всекиго.
— Моля ви, господин Демиркан.
Той всъщност беше прав. Ако се случеше нещо на Еге Тунабою, Джандемир Гюнер щеше да седне в стола му и да пее от радост.
— Така е, тук нямате началник — процеди Калвин. — И за тази мисия ви моли Нейно…
С рязък жест Волкан Демиркан пресече думите му:
— Моля ви, господин Калвин. Нямам нужда от началник. Тук сам съм си такъв. Цял живот съм си бил сам началник.
— И така? — британецът все не успяваше да довърши мисълта си. Едва беше успял да попита: — Ще ме зарадвате ли?
Волкан се вгледа в очите му и кимна.