— Радвайте се, господин министър. Кажете на Нейно Величество, и тя да се радва. Защото ако всичко това се окаже празен балон, повече няма да можете да се радвате. Нито вие, нито правителството на Нейно Величество. Всички ще станете за смях.
Оливър Винсънт Калвин беше направил нещо неочаквано за британската студенина: беше прегърнал Волкан:
— Вече можете да умрете, господине.
Протегна се към странния уред, който беше поставил на масата и натисна едно копче:
— Започвайте!
Волкан не откъсваше погледа си от него. Вероятно можеше да разбере тези наивни приказки, легенди, сценарии с отвличане, не знам какво си на Храма на Соломон и прочие. Но повече го изненадваше пристрастието на Калвин в тази история. Британската държава ли беше лично заинтересована, или този студен човек?
Волкан усещаше, че отговорът на въпроса ще се окаже много важен в един момент. Интуицията му никога не беше го подвеждала. Но ако сега го попитаха защо, не можеше да отговори.
— Имате един час — беше станал министърът. — Починете малко. След час един хеликоптер ще откара вас и свързочника ни във Варна. Там ще останете пет часа. През това време той ще вземе всички необходими мерки да не ви разпознаят. Някои дребни промени. Ще изминете шест мили с моторница. Както ви казах преди малко, ще се качите на наша подводница. Рано призори ще бъдете в Истанбул.
Оливър Винсънт Калвин беше стиснал ръката на Волкан с думите:
— Историята не забравя великите хора. Крале, царе, императори. Но не те, а такива като вас я пишат, господин Демиркан. Надявам се при следващата ни среща да мога да ви кажа колко важна и трудна задача сте изпълнили.
Нямаше повече какво да се каже. Министърът беше натиснал копче на масата и беше тръгнал към вратата на металната сфера.
— Не си тръгвайте, преди да ми отговорите — се беше обадил Волкан зад гърба му. — Как ще ме съживите?
Докато вратата се отваряше като мост през басейна, пръскайки струи, Калвин се беше обърнал да го погледне:
— Това оставихме на турското разузнаване.
— Защо?
— Така е по-добре за вас. Вашите много добре знаят как да съживят мъртвия и да премахнат живия — и тръгна по моста. — Повярвайте ми, че ако правителството на Нейно Величество реши да ви съживява, ще оплеска работата.
Смеейки се, беше напуснал шифровъчната клетка, която предотвратяваше наблюдението и подслушването на срещата им, оставяйки Волкан в дълбок размисъл и тревога.
И сега, докато българският външен министър зорко го наблюдаваше, премисляше всичко случило се.
По нареждане на Калвин операцията беше стартирана незабавно. Първата бомба гръмна след четирийсет минути по българската телевизия:
— Турският посланик загина при катастрофа.
Сега, докато си пиеше бирата с българския външен министър Уди Стоичков, забъркал го в тази история, очакваше началото на втория етап.
Реши да попита Уди за нещата, които обмисляше от известно време.
— Калвин отиде ли си?
— Дори не отиде до тоалетната след раздялата с теб, комшу. Скочи в хеликоптера и отлетя за аерогарата.
Беше ред на същинския въпрос.
— Остана ли някой от британците?
— Да.
— Така ли? — попита уж нехайно. — Колко души?
Българският министър избухна в смях.
— Хиляда души, комшу, хиляда души.
Волкан отпи глътка бира и изчака Стоичков да се успокои.
— Какво целиш, Демиркан?
— Колко човека, Уди? Колко британци остави той тук?
— Един — прошепна министърът. — Прави нещо в съседната стая. След малко ще дойде — и погледна многозначително Волкан. — На твое място никога повече не бих обърнал гръб на Ирена Павлова.
— Какво общо има това? Престани току да намесваш тази жена в разговора, Уди.
— Аз съм ти приятел, комшу. Подчертавам това дебело. Защото последния път, в който видях Ирена, зареждаше оръжието — и българинът сложи ръка на устата си и се опита да сподави смеха.
— Оръжието ли? Защо?
— Вероятно да застреля твоя британец.
— Моят британец ли? Какви ги бръщолевиш, Уди? Никак не ми е до шеги, да знаеш.
— Британецът…
Не можа да довърши. На отворената врата на металната сфера се показа униформена стройна, руса и синеока прекрасна жена. Насочи се право към него и протегна ръка:
— Капитан Гардения Нериса — изрече съвършен глас. — Придадена съм към вас като офицер за свръзка.
За миг Волкан така се ядоса, че забрави кавалерството.
— Не разбрах — гласът му издаваше недоволството му.
Застаналата по войнишки насреща му жена нито за секунда не отмести очи.
— Назначена съм като офицер за свръзка при вас. Ще ви отведа и предам на първия пункт. После си тръгвам.