Полицаят замълча за момент.
— Ако сладкарницата беше отсреща, щях да виждам. Но тя е малко встрани на същия тротоар….
— Тоест осем часа не си виждал жената.
Отговор не последва.
— Еее — кресна Хаккъ Каплан. — Говори, де!
— Жената дойде малко след пет, както обеща. Не ми даде да платя. Тръгнахме си.
— Поне беше ли се разкрасила?
Полицаят се изненада от този въпрос на комисаря, когото наричаха „Барута“. Той не интимничеше с подчинените си.
— Ами и аз от това се изненадах, шефе.
— От кое?
— Нямаше никаква промяна. Каквато влезе в салона, такава излезе. Какво са ѝ правили, аз…
— Ти си идиот — завърши изречението му комисарят. — Ти си срам за гилдията. Да те изиграе една жена.
Сигурно щеше още да крещи, но нямаше възможност. На вратата се чукаше.
— Изчакай — викна в слушалката. Притисна я с длан и зачака отварянето на вратата. Но тя не се отвори. През матовото стъкло виждаше застаналия пред нея полицай.
— Ей ти, пред вратата. Влез!
Вратата се отвори. Полицаят измърмори нещо като:
— Казахте чакай…
— Какво има?
— Обади се Нусрет.
— Той пък кой е? Да не съм длъжен да помня имена? Кой му е кодът?
— 3145 шефе.
— Опашката на Сарп Кая?
— Да.
— Какво иска? Ако иска да го сменя, ще има да почака.
— Не, шефе… Ами… Загубил го е.
Случило се беше онова, от което се страхуваше. Тия правеха нещо. Жената се беше изплъзнала за цял ден. Сега и доктора го нямаше.
— Некадърници! — удари по бюрото. Беше забравил полицая на телефона.
— Свържи ме с прокурора — кресна в слушалката.
— Шефе, аз съм, 3144.
— После ще се разправям с теб, 3144. Сега изчезвай от очите ми. И цяла нощ ще останеш пред стаята на момичето. И се моли да не се е случило нещо важно през тези осем часа. Защото само Господ може да ти помогне. Схващаш ли, само Господ!
Трясна телефона. Това беше за трети път и ако пак го направеше, или слушалката щеше да се счупи, или да стане дупка в телефона.
Пак вдигна. Изчака. Когато дишането му се нормализира, каза:
— Свържете ме спешно с офиса на прокурор Давут Байрактар. Дано е там.
Най-омразното за прокурорите беше да ги безпокоят вкъщи и по мобилния. За тях работното време започваше в девет и свършваше в пет. И Хаккъ Каплан искаше такова, но уви, не ставаше.
Вдигна телефона, щом звънна.
— Свързвам ви с господин прокурора, не затваряйте, моля.
Заслуша влудяващия Турски марш на Моцарт в слушалката. Кой беше измислил тази система? Длъжен ли беше сега при това нервно напрежение да слуша това?
— Какво става, комисар Каплан? — попита бащински глас отсреща.
— Извинете за безпокойството. Сигурно тъкмо си тръгвахте.
— След малко. Днес се уморих. По онова твое дело. Онзи, дето намушкал жена си… Направихме разследване. Копелето ми скъса нервите. Да знаеш, Каплан, трябва да искаме доживотна присъда. Иначе след няколко години ще излезе и ще убие още някого. Такова животно…
Прокурорът замълча.
— Какво ново при теб? Случило ли се е нещо?
— Ами… — умислено отговори Хаккъ Каплан. — Май става нещо, господин прокурор. За убийството на Корай Булут. Дето в дома му…
— Закланият изследовател. Еее, какво има?
— Имаше двама заподозрени, както знаете.
— Да.
— И сега нещо става.
— Какво?
— Загубили са следите на Сарп Кая. И жената, преметнала следящия полицай и изчезнала до вечерта.
— Нещо да не бъркате, комисар? Тя беше тук допреди два часа. Цял ден ме е чакала. Заради разследването…
Хаккъ Каплан се втрещи.
— Там ли е била? — едва успя да каже.
— Да. Разговаряхме около петнайсет минути. Съжалих я, поканих я, цял ден беше чакала. Всъщност никак не ми беше до разговори…
— Какво искаше?
— Сестрата на жертвата била много зле. По цял ден плачела и нареждала „Нито трупа ми показаха, нито ми го предадоха. Поне вещите му да ми предадат, да ги помириша и целуна“. И момичето затова дошло.
— И?
— Погледнах делото. Дали има нещо, което трябва да задър-жаме. Няма. Един панталон. Окървавена риза. Часовник. Очила, обувки… Бельо и чорапи. Даже портфейл нямаше. Съдебна медицина е приключила предварителното разследване. В доклада се казва, че не е открито нищо, което да подпомогне следствието. Реших да не я мъча, като ги задържам.
— И ѝ ги предадохте?
— Дадох ѝ ги и си тръгна.
Хаккъ Каплан за малко да каже: Ама че глупост си направил. Но си замълча.
— Както и да е — промърмори. — Извинете за безпокойството…
— Какво стана с доктора?