— Ходил при масоните. И преди малко преметнал полицая по следите му.
— Какво става, комисар Каплан? Ако искаш, веднага ще издам заповед за задържане.
Имаше време за това. Не биваше от бързане да изтърве птичката. Да оставим доктора да си подскача като врабче. Във всеки случай накрая…
— Не — отговори тихо.
— Нали казваш, че е изчезнал?
— Не се безпокойте. Ще го намерим.
Затвори телефона.
За три кървави парцала ли беше чакало момичето цял ден прокурора? Дори да е така, защо ще крие това от полицията?
Отваряй си очите, Хаккъ, каза си. Убиецът ще действа отново.
Варна
Руският хеликоптер Алигатор КА-52 беше завил наляво и беше излетял преди дванайсет минути. Седяха един до друг. Волкан дори не се обръщаше да погледне жената. Всъщност и капитан Гардения Нериса сякаш не се интересуваше от него.
За пет минути след напускането на металната сфера жената беше съблякла униформата, беше обула тесни черни джинси и същия цвят широк пуловер върху тях. Жилетка без ръкави завършваше тоалета ѝ. Когато Волкан Демиркан излезе през друга врата на пистата зад зорко охраняваната сграда, тя вече го чакаше с раница през рамо. Перките на Алигатор КА-52 се завъртяха още щом Волкан и Уди се показаха на изхода.
Поздравиха се едва-едва.
И грим няма по лицето, помисли си Волкан. Не, май около очите имаше лек молив. И бледа червенина по устните. Кожата ѝ беше безупречна. Що за щуротия такава жена да стане офицер, помисли си. После пропъди мисълта от ума си. Какво значеше „такава жена“?
В коридора след широкото пространство в металната сфера ги чакаше Ирена Павлова. Веднага разбра, че е напрегната. Дори не го погледна в лицето. Само се обърна и тръгна пред тях, полюшвайки бедра.
— Нали ти казах, комшу — прошепна Уди, като му смигна. — Не обръщай гръб на Ирена, че оръжието ѝ е заредено.
Неволно се засмя.
Стигнаха до някаква врата и Ирена се отдръпна, за да минат. Очевидно не желаеше да излиза навън. Волкан реши да ѝ се подмаже:
— Ирена, вие няма ли да дойдете?
— Други ще ви придружат — тросна се жената, без да го погледне.
— Бих предпочел вас.
Черните облаци по лицето ѝ сякаш се разпръснаха.
— Ами — измърмори — аз също.
През вратата пръв излезе Уди. Капитан Гардения Нериса се обърна към тях с развети от вятъра руси коси.
Волкан се наведе, за да се защити от все по-бързо въртящите се перки, и тръгна към хеликоптера. Като мина покрай нея, той я поздрави почти незабелязано с очи. Получи също толкова студен отговор. Заедно ще работим с тази жена, рече си притеснено.
Сложи оставената на седалката му каска и седна. Гардения също прибра доколкото можа косата си под каската. Приближи микрофона до устните си. Рязко свали очилата и застана неподвижно. Вратите от двете страни на Алигатор КА-52 шумно се затвориха. Моторът над главите им затрещя и хеликоптерът излетя отведнъж.
Как ли е посрещнато известието за смъртта ми, помисли си. Нямаше кой да скърби за него. Нито майка, нито баща. Нито съпруга, нито деца щяха да плачат за него. И все пак смъртта му щеше да предизвика реакции. Вероятно съобщението беше паднало като бомба в софийското посолство и в министерството в Анкара. Сигурно външният министър Джандемир Гюнер не можеше да си намери място от радост. Представи си как Еге Тунабою много опечален казва: „Така ли? Как е станало?“. Вероятно приятелите му в министерството подготвяха погребението. Имаха толкова много работа. Да се докара трупът от София, да се намери място в гробищата на Външно министерство, да се подготви церемонията и така нататък. И когато всичко свърши, щяха да зарият в гроба някой българин вместо него.
Стресна се от внезапно дошлата му мисъл. А трупът? Служителите в посолството сигурно вече бяха изискали тялото от българските власти. И после? Как щяха да докажат, че трупът е негов?
— Какво ще стане с трупа ми?
Беше отправил въпроса към капитана, без да обърне глава.
— Моля?
— Какво ще стане с трупа?
Момичето се изправи разтревожено. Вдигна визьора на кас-ката и го погледна.
— Голям шегобиец сте.
Волкан видя гнева в погледа на капитан Гардения Нериса и схвана грешката си. Пилотът беше чул въпроса. Може би и останалите.
— Имате право — много весело каза момичето. — Когато се разделихме, изглеждаше съвсем като труп. Вече не носи на пиене.
Гардения майсторски беше извъртяла темата към клюка за някакъв непознат.
— Да — включи се той в замазването на грешката. — Това е то българската сливова ракия. Докато пиеш, не се усеща. Влиза като ликьор. И аз първия път бях много зле.