Изведнъж Волкан хвана ръката ѝ и я спря.
— Искате ли да седнем да пийнем нещо?
Гардения погледна часовника си. Сега той беше съвсем обикновен.
— Трябва да намерим булевард „Братя Шкорпил“. Имаме среща в хотел „Сплендид“.
— С кого?
— С онзи, който ще резервира стая на свое име и ще подготви нужните материали.
— Виж какво, капитане — избухна Волкан изведнъж. — Омръз-на ми да отмъщаваш с високомерие само защото усещаш, че присъствието ти ме изнервя. Може и да съм те засегнал. Но нервността ми няма отношение към твоята личност. Единствено съм малко объркан от събитията напоследък и не съм свикнал да си съдействам с жени в такива дела. Това е всичко.
Гардения Нериса погледна ръката му, все още държаща нейната.
— Добре би било да свикнете — каза. Гласът ѝ беше смразяващ. — Ако това ще ви успокои, приемете ме само като войник. Би било по-добре. Цивилен офицер. Толкова. Що се отнася до високомерието, не бих се извинила за това. Просто отговарям на вашия стил „кавказки принц“. Явно успешно.
Вдигна глава и го погледна с усмивка:
— Въпреки това смятам да приема поканата ви.
— Покана ли?
— Да. Да не би да не съм чула? Стори ми се, че споменахте нещо за пиене.
Седнаха. Волкан си поръча бира. А Гардения — кока-кола.
Известно време отпиваха мълчаливо.
— Този, с когото ще се срещнем — внезапно се обади Волкан, — какво ще донесе?
— Дрехи за вас. И маскировка.
— Грим ли?
— Боя за коса, очила с метални рамки. Вероятно малко ще подсилим веждите ви. Може да прибавим мустаци. Не знам още. Ще видим.
Усмихна му се без ирония.
— Два последни въпроса?
— Стига да знам отговорите…
— Отвлеклият ме екип български ли беше? Носеха български униформи, но въпреки това…
Гардения замълча. Явно премисляше отговора. После кратко рече:
— Не. Само униформите бяха български.
— Трябваше да се досетя — усмихна се Волкан. За пръв път от сутринта усмивката му беше сърдечна. — Никой българин не говори такъв перфектен английски.
— Следващия път ще внимаваме — отпи още глътка от колата си капитанът. — Наложи се да действаме спешно. Не се сетихме за българския акцент. Но и да бяхме, едва ли щяхме да се справим толкова бързо.
— Мога ли да попитам от каква част бяха?
— Това последният въпрос ли е?
— Не.
— Тогава да минем към него.
— Предпоследен — каза Волкан. — Защо станахте военна?
Въпросът беше зададен умишлено. За да я хване неподготвена. Но тя сякаш го очакваше
— Защото така исках.
— Наистина ли?
— Разбира се. Какво чудно има? Исках да бъда офицер. Баща ми беше такъв. Танкист. Загина при операция „Пустинна лисица“ в първата война в Залива. Съобщението ни донесе един офицер. И когато го прошепна на майка ми, за да не чуя, взех решението си.
— Знаеш ли как е загинал?
Момичето замълча. Загледа се в морето.
— При влизане в някакво село видял иракско дете край пътя. Плачело върху трупа на жена. А покрай него минавали стотици танкове. Татко скочил от танка. Изтичал при детето. Искал да го спаси от веригите. Детето обаче се изправило и насочило „Калашников“. Седемнайсет куршума извадили от тялото на баща ми. Колко ми се искаше да поема поне един от убилите го куршуми.
— Разстроих те.
Момичето се изправи и се стегна.
— И последният въпрос?
— Ето го последния: Коя си ти? Тоест коя си в действителност?
Момичето го изгледа продължително. Толкова дълго, че Волкан има време да си каже: Какви красиви очи има това момиче.
— Гардения Нериса — отговори кратко. — Твоят щит пред смъртта.
Истанбул
Професор Феридун Озан беше дяволит старец. Знаеше, че посетителят му е известен хирург.
— Емин ми каза, че се интересуваш от историята — думите му бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Същевременно внимателно наблюдаваше Сарп. — Заповядай, влез — успя да каже между пристъпите. — Тъкмо се канех да изпия чаша вино. И ти искаш, нали?
— Ако не ви затруднява.
Той вече беше отишъл в кухнята. Сарп влезе в хола, съпроводен от тракане на съдове.
— Благодаря ви, че не отказахте срещата. И че ме приехте в дома си по това време.
— Няма нищо — обади се Феридун Озан от кухнята. — Да се поразвлека благодарение на теб. Откъде започваме? От Храма на Соломон ли?
Професорът се върна с две чаши вино. Подаде едната на Сарп. С другата в ръка седна в креслото.
— Наздраве, докторе.
Феридун Озан допря устни до чашата, отпи глътка и се облиза.
— Какво ще кажеш? Откъде предпочиташ да започнем?