— Мисля първо да поговорим за внуците на Енох.
— За Ной ли? Какво си намислил, докторе? Омръзна ти да режеш и се обърна към легендите и историята на религиите ли? Познаваш Енох, нали?
— Не съвсем — измънка. — Бог му разкрил тайни, а той ги скрил девет ката под земята. Ной май имал двама несъщи братя.
— Да. Иавал и Тувалкаин.
При споменаването на второто име косите на Сарп настръх-наха.
— Всички знаят за Ной и Потопа. Какво по-различно очакваш от мен?
— Опасявам се, че ще се изморите.
— Няма — отново допря чашата до устата си, натопи устни във виното и ги облиза. — Моля. Господ се ядосал, че народът на Ной се отклонява от правия път, че затъва в безнравственост и се кланя на идоли. Ной все предупреждавал: „Хора, служете на Бога. Не се кланяйте другиму. Върнете се към него, преди да ви е стоварил беда на главите“, но напразно. Дори го предизвиквали: „Ако казваш истината, нека ни изпрати бедите да го видим“. И Ной какво да прави, оплакал се: „Господи, помогни ми. Не можах да ги победя.“ Останалото го знаеш. Господ решил да накаже хората, които измъчвали пратеника му и се подигравали с него. Казал на Ной да построи кораб. За да се справи, му разкрил поверените на Енох тайни.
Възрастният професор млъкна и пийна още една глътка, преценявайки ефекта от разказа си върху госта.
— Та това е — каза после. — Не забравяй, че това са само предания. Не се знае дали Бог наистина е поверил тайна на Ной. Няма нито свидетели, нито документи.
Сарп се замисли.
— Защо Господ непрекъснато издава тайни някому — попита внезапно. — Първо на Енох. След като той ги заровил под девет земи, значи са били опасни. В такъв случай защо ги е споделил и с Ной?
Професорът се смя дълго.
— Опасен си, докторе. Страхотен събеседник… — и посочи нагоре с ръка. — Никой не е записал и обяснил защо онзи отгоре е постъпил така. Но божествените тайни били дадени на Ной. Така се вярва. Истина ли е или не, не мога да знам. А преданията предизвикват ума. Сигурно в устните предания има някаква загадъчност, че да минават от поколение на поколение. Хората бързо забравят безинтересното. Ако не бяха приказките за тайната, това предание нямаше да се запази в продължение на хиляди години до днес. Задаваш ли на логиката, на ума си въпроса как е умрял Ахил от стрелата в петата му? Не, разбира се. Е, това е същото. Някой казва „приказка“ и подминава със смях, друг вярва.
— Вие от кои сте, професоре? От ония, които се смеят, или които вярват?
Професорът го изгледа продължително. Откакто беше влязъл в дома му, Сарп за пръв път го виждаше толкова сериозен.
— Докторе — каза тихо, — човек не бива да се присмива на неща, в които човечеството е вярвало хилядолетия.
— Значи вярвате в наличието на скрита божествена тайна?
— А ти? — попита професорът. — Ако не вярваш, какво искаш тогава?
Сарп Кая се смути. Феридун Озан беше прав. Щом не вярвам в скритата от някого Божествена тайна, какво търся тогава, помисли си. Или ще приема като комисар Хаккъ Каплан, че Корай е жертва на ревност?
Разбира се, че вярваше. Макар да не искаше. Длъжен беше да повярва. Корай беше умрял, защото вярваше.
— Извинете ме — каза на професора. — Трябва да се обадя по телефона.
Погледна часовника си. Минаваше десет и четвърт. Веднага избра номера на Филиз. Кой знае колко се беше ядосвала и тревожила. И тъй като я беше предупредил да не му звъни, не беше го потърсила.
Тя вдигна веднага. Вероятно чакаше до телефона. Сигурно веднага се е задействало записващото устройство, рече си.
— Искаш да ни умориш от безпокойство ли, докторе?
Всъщност тя се тревожеше, но предпочете множественото число. Явно и Суна, сестрата на Корай, беше до нея.
— С един приятел се заприказвахме. Извинявай. Не забелязах как мина времето.
Момичето замълча, сякаш не знаеше какво да каже, после попита:
— Добре ли си?
— Да. А ти?
Това беше парола, за която се бяха уговорили. Мярка срещу подслушването на телефоните. Ако Филиз запиташе както сега: „Добре ли си?“, това щеше да означава: „Научи ли нещо“. Отговор „Да“ означаваше „Някои неща“. Въпросът на Сарп „А ти“ значеше „Взе ли очилата“.
С разтуптяно сърце зачака отговора ѝ.
— Ох — рече недоволно Филиз.
Какво пък означаваше това?
— Филиз, добре ли си, или не?
— Не особено.
Очевидно прокурорът не ѝ беше дал очилата на Корай.
— Добре, остави. Не се ядосвай.
— Кога ще се прибереш?
— Не зная. Не ме чакайте, лягайте си.
Затвори телефона.