Като го видя, се разсмя.
— Не бой се, Назъм — измърмори. — Не се мре два пъти. А ти вече си мъртъв, храбрецо.
И тъкмо полицаят си помисли, че комисарят е омекнал и се майтапи, когато гръмотевицата тресна отново.
— Незабавно разбери откъде се е обадил! Изчезвай!
Обърна се. Беше доволен. По пътя към кабинета се подсмихваше тайничко. Казваше си: „Ах ти, отворко! Ще ми правиш номера, а? Давай, давай. Ще дойде и моят ред. Не знам какви ги въртиш и сучеш, но ще разбера. Кодиран разговор, а? Да ти видя утре кодовете, като те докарат тук!“
Извади мобилния от джоба си. Без да погледне дисплея, изрева:
— Какво има?
Като чу гласа отсреща, се обърка. Заплашителното му изражение се смени с подигравателно.
— Оооо! Драги ми докторе, на какво дължа тази чест?
— Моля за извинение — каза Сарп. — Трябваше да ви се обадя по-рано. Не успявам да се съсредоточа. Първо отидох в ложата. Имах някои неща за вършене. Свърших ги. После реших да се обадя на приятел, когото не съм виждал отдавна. Покани ме да пийнем и не можах да откажа. Сега съм при него.
— Така ли? Каква чест. И кой е този приятел?
— Вероятно го познавате. Професор Феридун Озан.
— Историкът ли?
Той беше по-известен от Сарп Кая. И Каплан веднъж беше слушал негова лекция в университета „Боазичи“. Нещо за история на религиите. Залата беше претъпкана. Какво ли търсеше в дома му докторът посред нощ?
— Хубаво — изръмжа. — Не пропуснахте ли нещо, уважаеми Сарп Кая?
— Пропуснал ли? Възможно е. Последните два дни съм толкова разсеян. Какво пропуснах, комисар?
— Полицаят, който пратих да те следи. Преметнал си го. От четири часа те няма. Полицията е на крак. Хванат ли те, ще ти щракнат белезниците на място, докторе. Схващаш ли?
— О! — чу се натъжен глас от другата страна. — Моля за извинение. Много лошо се получи. И полицаят да ме извини. Никого не съм премятал, комисар. Исках само да се поразходя, за да се разведря.
— Малко повече си се разходил. Не забеляза ли липсата на охраната?
— Неее… — отговори Сарп. — Тайно следене. Мислех си, че сега е пред дома, в който се намирам. Вярвайте ми, много съжалявам. Явно сме се загубили. Без да искам, поставих подчинения ви в неудобно положение.
Това не е доктор, а артист, помисли си Хаккъ Каплан.
— Как е госпожица Филиз?
— Не питайте. Много е ядосана. Пет минути преди разговора с вас се сетих, че не съм ѝ се обадил. Умрели от притеснение. Както и да е, оправиха се нещата. Но не беше в настроение. Всъщност утре мислехме да дойдем при вас. Да се извиня пред вас на подчинения ви, който ме изтърва.
Комисарят се възхити на умелите му лъжи и хладнокръвие. Губи се с часове, полицията го търси под дърво и камък из целия град, а той по никое време звъни и казва: „Ето ме“. Преструва се, че нищо не крие, дори казва при кого е и се опитва да вдъхва доверие. Вероятно се стреми да държи всички настрана от онова, което преследва. Прекрасно, докторе, каза си. Спокойно си играй играта още известно време. После аз излизам на сцената. Тогава ще започне истинският мач.
— Не идвайте преди обяд.
— Добре, разбрахме се.
Точно преди да затвори, извика в слушалката:
— Докторе, как ще се върнете сам в Зекериякьой по това време?
— Знам пътя, комисар. Не се безпокойте. И сам мога да си отрежа пъпната връв.
— А убиецът може да реже гърла, докторе. Внимавайте.
Анкара
Лицето на Еге Тунабою се сгърчи от болка. Този бодеж го подлудяваше. Малко да се измори, и започваше. Церемонията в Йерусалим го беше изтощила. Само няколко часа, но се беше изморил. Но как да откаже на Бенжамин Шаба Раам? Човекът инвестираше милиони долари в Турция. Беше възродил замрелия проект ГАП. Язовири, централи, заводи. Раам беше озеленил Югоизтока. И след като не само американският и руският, а всички световни лидери си счупваха краката от бързане, той не можеше да не отиде.
Нов бодеж като нож се заби в кръста му и го откъсна от мислите му. Лекарите настояваха за операция, но той нямаше време да се почеше, камо ли да лежи по болници. И външният министър Джандемир Гюнер се беше вкопчил в предложението за операция и все повтаряше: „Час по-скоро трябва да я направите“. А като му отговаряше: „Бързаш да се отървеш от мен ли?“, почервеняваше като домат. Засмя се въпреки болката. Беше сигурен, че ако за малко го оставеше, веднага щеше да замрази Договора за забрана на микробиологичните агенти, оръжия и разработки, в който беше вложил толкова усилия.
Джандемир Гюнер беше категорично против проекта. Първоначално се беше мотивирал, че всички имат такива оръжия. „Складовете им са претъпкани. А ние нямаме. Този договор е в наш ущърб.“ Обиколил беше всички страни, беше лобирал в кулоарите и залите на ООН и беше успял да наложи условие запасите от такива оръжия да бъдат унищожени в рамките на три години. И какво? Джандемир беше опонирал: „Нима ще го спазят?“ Питаше: „Какво стана с ядрените оръжия? Кой си унищожи запасите? Америка, Русия или Израел? Великобритания или Франция? Никой. Точно обратното. Нови членове влязоха в ядрения клуб. Пакистан, Индия, Китай, Северна Корея, Иран. Може би за някои не знаем. Защо не искате да го приемете? След разпадането на Съветския съюз атомните бомби се пренасят с чували. Сигурно вече са в ръцете на терористичните организации.“